Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Последва трескаво боричкане, после се намеси Преториъс, който сграбчи белия боклук и го издърпа на крака.

— Няма измъкване, шибаняк — процеди той, като притисна върха на ножа в брадичката на Гевин. Там костта изпъкваше най-добре под кожата, затова сводникът започна да реже, без много да му мисли — прокара яростно острието по ръба на челюстта, без да му пука, че устата на боклука още не е запушена.

Когато кръвта шурна по врата на Гевин, той започна да вие, но крясъците му бяха заглушени от нечии дебели пръсти, които побързаха да го сграбчат за езика.

Слепоочията му затуптяха, пред него започнаха да се отварят прозорец след прозорец и Гевин полетя през тях, на път да загуби съзнание.

По-добре да умре. По-добре да умре. Бяха съсипали лицето му: по-добре да умре.

После закрещя отново, но имаше чувството, че сега крясъците излизат от чуждо гърло, не от неговото. Помъчи се да се съсредоточи върху гласа през бумтенето в ушите си и осъзна, че крещи Преториъс.

Бяха пуснали езика му и Гевин започна да повръща, като се отдръпна със залитане от борещите се фигури: някой се беше намесил, за да предотврати по-нататъшното му обезобразяване. На земята лежеше проснато по гръб тяло. Не-Крисчън, с отворени, безжизнени очи. Чудесно: някой го беше убил вместо него. Заради него.

Гевин вдигна ръка към лицето си и опипа внимателно пораженията. Плътта по ръба на челюстта му беше дълбоко срязана, разрезът започваше от брадичката и свършваше на два пръста от ухото. Беше лошо, но Преториъс, организиран както винаги, беше запазил най-лошото за финал и го бяха прекъснали, преди да му отреже носа или устните. Белегът от раната щеше да е грозен, но все пак нямаше и да е катастрофален.

Някой се откъсна от мелето и тръгна с препъване към него — Преториъс, с разплакано лице и очи като топки за голф.

Зад гърба му Крисчън се заклатушка с безпомощно увиснали ръце към улицата.

Сводникът не го последва. Защо?

Устата на Преториъс зееше и от долната му устна се точеха лиги.

— Помогни ми — изхленчи той, сякаш животът му зависеше от Гевин. Едната му голяма ръка се вдигна, сякаш просеше милост от въздуха, но в отговор над рамото му се спусна друга ръка и заби в устата му острие. Чернокожият сводник се задави и изхъхри, сякаш гърлото му се опитваше да се нагоди към широчината на острието, после нападателят изтегли оръжието нагоре и назад, като стискаше врата на Преториъс, за да задържи главата му неподвижна. Изуменото лице се разцепи и по Гевин заваля топъл дъжд от кървави пръски.

Оръжието падна на земята с глухо тупване. Беше къс меч с широко острие. Гевин погледна пак към мъртвеца.

Преториъс все още стоеше на крака, придържан от ръката на палача. След малко пръскащата му кръв глава клюмна и ръката се отдръпна, като го остави да се свлече в краката на Гевин. Сега, когато трупът не стоеше между тях, той най-сетне видя лицето на своя спасител.

Трябваше му само миг, за да разпознае грубите черти: смущаващите, безжизнени очи, приличната на цепка уста, ушите като дръжка на кана. Беше статуята на Рейнолдс. Тя се усмихна, като показа несъразмерно малки за главата си зъби. Млечни зъби, като на малко дете. Въпреки това във външния ѝ вид имаше известно подобрение — забеляза го дори в мрака. Челото се беше разширило и цялото ѝ лице беше станало по-симетрично. Фигурата пред него все още приличаше на изрисувана кукла, но това беше кукла с амбиции.

Статуята се поклони вдървено, ставите ѝ изскърцаха и Гевин осъзна цялата абсурдност на ситуацията. По дяволите! Тя можеше да се кланя, да се усмихва и да убива… И все пак нямаше начин да е жива, нали? „По-късно ще се убедя, че греша“, обеща си той. По-късно щеше да си намери хиляда причини да отхвърли реалността на видяното — да обвини за това недостига на кръв в мозъка си, своето объркване, паниката. По един или друг начин щеше да обори това фантастично видение и да повярва, че не е било истинско.

Стига да можеше да изтърпи присъствието му още няколко минути.

Видението се пресегна и докосна челюстта на Гевин, после прокара внимателно грубите си пръсти по ръбовете на раната. На малкия му пръст проблесна пръстен: пръстен досущ като неговия.

— Ще ни остане белег — каза то.

Гевин позна гласа.

— Колко жалко. — Видението говореше с неговия глас. — Но можеше и да е по-зле.

Неговият глас . О, боже, неговият, неговият!

Гевин поклати глава.

— Да — потвърди то, разчело мислите му.

— Не и мен.