Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Пак статуята. Гевин не можеше да откъсне очи от нея, колкото и да бе недодялана. Озадаченото му лице се отразяваше в повърхността на водата и засрамваше труда на скулптура със съвършените си пропорции.

— Не се опитвай да разбереш.

— Не мога.

— Не е твоя работа.

— Откраднал си я… Нали? Струва цяло състояние, затова си я откраднал.

Рейнолдс обмисли въпроса и, изглежда, реши, че е прекалено уморен, за да лъже.

— Да. Откраднах я.

— И тази вечер някой е дошъл за нея…

Мъжът сви рамене.

— Нали? Някой е дошъл за нея?

— Да. Откраднах я… — повтори механично той — и някой дойде, за да си я вземе.

— Това е, което исках да знам.

— Не се връщай тук, Гевин който-и-да-си. И не опитвай нищо хитро, защото няма да съм тук.

— Имаш предвид да те изнудвам? Не съм крадец.

Рейнолдс го изгледа презрително.

— Крадец или не, бъди благодарен. Ако можеш. — Мъжът се отдръпна от вратата, за да направи място на Гевин. Гевин не помръдна.

— Благодарен за какво? — попита ядосано той. Колкото и да е абсурдно, се чувстваше отхвърлен — сякаш му бяха пробутали половинчата истина, защото не беше достоен да сподели тази тайна.

Рейнолдс нямаше сили за повече обяснения. Напълно изтощен, той се свлече до касата на вратата.

— Тръгвай.

Гевин кимна и мина покрай него. Докато вървеше по коридора, от боята на статуята, изглежда, се откъсна нов мехур. Той чу как мехурът изскочи на повърхността, чу как водата се разплисква в ръба на ваната и видя в съзнанието си как вълничките създават илюзията, че тялото помръдва.

— Лека нощ — извика след него мъжът.

Гевин не отговори, нито се отби в спалнята за пари. Да върви по дяволите Рейнолдс с неговите тайни и надгробни плочи.

На път към входната врата той влезе във всекидневната, за да си вземе якето. От стената го гледаше лицето на Флавиний Знаменосеца. „Мъжът сигурно е бил герой — помисли си Гевин. — Само паметта на един герой може да бъде почетена по подобен начин. Не и моята; никой няма да изреже моето лице от камък, когато си отида.“

Затвори входната врата след себе си и зъбоболът му се завърна, а с него и шумът от блъскане с юмруци по стена.

Или по-лошо — от яростното туптене на едно разбудено сърце.

На следващия ден зъбът го болеше направо нетърпимо. Гевин отиде на зъболекар още сутринта, като очакваше, че ще придума рецепционистката да го пусне незабавно в кабинета. Но чарът му беше поувехнал, а очите му бяха загубили обичайния си блясък. Момичето заяви, че ще трябва да почака до следващия петък, освен ако случаят не е спешен. Той каза, че е спешен, но тя не се съгласи. Очертаваше се един наистина лош ден: болящ зъб, рецепционистка лесбийка, леденостудени локви, бърборещи жени на всеки ъгъл, противни деца, грозно небе.

През същия ден започнаха да го следят.

Бяха го преследвали обожатели и преди, но никога по този начин. Не и така умело и потайно. Някои хора се бяха влачили след него дни наред, от бар в бар, от улица на улица — като куче, което може да те подлуди. Беше виждал едно и също влюбено лице нощ след нощ, докато човекът събира кураж да му купи питие или да му предложи охрана, кокаин, може би седмица в Тунис. И беше намразил за отрицателно време това дразнещо обожание, което преминаваше така внезапно, както млякото се вкисва, за да се размирише после до небесата. Един от най-ревностните му обожатели, награждаван актьор или поне така му бяха казали, не беше припарил до него нито веднъж: само го следваше от разстояние и го съзерцаваше. Отначало това внимание го беше поласкало, но скоро удоволствието премина в раздразнение и накрая сгащи актьора в един бар, като го заплаши, че ще му счупи главата. През онази нощ беше толкова бесен, така му беше писнало да го зяпат, че щеше да нарани сериозно горкото копеле, ако онзи не беше схванал намека. Така и не го видя повече: почти повярва, че се е прибрал вкъщи и се е обесил.

Но сегашното преследване изобщо не беше толкова явно и натрапчиво, беше по-скоро вътрешно усещане, че е наблюдаван скришом. Нямаше неоспоримо доказателство, че някой му върви по петите. Просто едно щекотливо чувство, че всеки път, когато се огледа, някой се шмугва в сенките или го следва нощем по улиците, като върви в ритъм с него и спира, щом и той спре. Беше като параноя, само че Гевин не беше параноична личност. Ако беше, разсъждаваше той, досега някой да му е казал.

Освен това имаше инциденти. Една сутрин самотната жена, която живееше на долния етаж, го попита небрежно кой е бил посетителят му — някакъв чудак, който дошъл късно снощи и висял на стълбите пред квартирата му часове наред. Гевин нямаше такива посетили и не познаваше никого, който да отговаря на описанието.