Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

— Да.

— Защо?

Статуята постави пръсти върху собствената си челюст, очерта мястото, където се намираше раната на Гевин, и когато ги отдръпна, там се появи идентичен разрез. Но тази рана не кървеше: нещото нямаше кръв.

И все пак: не виждаше ли себе си? Не беше ли челото на видението като неговото, пронизващите очи и прекрасната уста не заприличваха ли все повече на неговите собствени?

— Момчето? — попита Гевин, започнал да разбира.

— О, момчето… — Статуята вдигна недовършилите метаморфозата си очи към небето. — Какво съкровище беше то. И как се зъбеше.

— Окъпал си се в кръвта му?

— Беше ми нужна. — Видението коленичи до тялото на Преториъс и мушна пръсти в разцепената му глава. — Тази кръв е стара, но пак ще свърши работа. Разбира се, на момчето беше по-добра.

То размаза кръвта на сводника по бузите си като индианец, отиващ на война. Гевин не успя да прикрие отвращението си.

— Нима смъртта му е такава загуба? — попита нещото.

Отговорът беше не, разбира се. Не беше никаква загуба, че Преториъс е мъртъв; не беше загуба и че някакво лапащо пишки наркоманче се е лишило от малко кръв и от съня си, за да може това изрисувано чудо да продължи своето развитие. Всеки ден по света се случваха и по-лоши неща, далеч по-големи ужасии. И все пак…

— Не можеш да оправдаеш постъпките ми — подсказа му статуята. — Не е в природата ти, нали? Скоро няма да бъде и в моята. Ще отричам живота си на мъчител на деца, защото ще виждам през твоите очи и ще споделям твоята човечност…

Тя се изправи, движенията ѝ все още бяха сковани.

— Междувременно трябва да се държа по подходящ за мен начин.

Кожата на бузите ѝ вече приличаше повече на восък, отколкото на боядисано дърво.

— Аз съм нещо, за което няма подходящо название. Аз съм рана в хълбока на света. Но също така съм съвършеният странник, за когото се молеше като малък — онзи, който да се появи и да те вземе със себе си, да ти каже, че си красив, да те отведе от улицата в рая. Не съм ли? Не съм ли?

Откъде знаеше това видение за детските му мечти? Как би могло да отгатне този конкретен блян: да бъде спасен от мизерията на улицата, за да попадне в рая на нечий дом?

— Защото аз съм ти — каза нещото в отговор на неизречения въпрос, — твое копие, което постоянно се усъвършенства.

Гевин махна към труповете.

— Това не съм аз. Не бих могъл да извърша нещо подобно.

Беше благодарен за намесата му, но фактите си бяха факти.

— Дали? — каза другият Гевин. — Мисля, че би могъл.

Гевин чу гласа на Преториъс в главата си: „Малко престъпление в името на модата“. Усети отново ножа върху брадичката си, гаденето, своята безпомощност. Разбира се, че би могъл; щеше да го извърши дузина пъти и да го нарече справедливост.

Не беше нужно да изрича признанието на глас, то беше очевидно.

— Ще се видим отново — каза изрисуваното лице. — Междувременно, ако съм на твое място — то се засмя, — ще побързам да се махна оттук.

Гевин продължи да се взира в очите му още миг или два, за да се увери, че говори сериозно, после тръгна към улицата.

— Не натам. Насам!

Статуята му сочеше една почти незабележима врата в стената, пред която бяха струпани чували с гниещи боклуци. Сега разбра как се е появила в алеята толкова тихо и бързо.

— Избягвай главните улици и гледай да не те забележат. Ще те намеря отново, когато съм готов.

Не беше нужно да го убеждават повече да си тръгне. Каквото и обяснение да имаше за събитията през тази нощ, всичко беше приключило. Сега не беше време за въпроси.

Той излезе през вратата, без да се обръща назад, но чу достатъчно, за да му се преобърне стомахът. Плискане на течност по земята и стонове на удоволствие: звуците му стигаха, за да си представи останалото.

Снощните събития не станаха по-смислени на сутринта. Все още му приличаха на сън. Но грубите факти бяха неоспорими.

Огледалото отразяваше залепената рана на челюстта му, която го болеше по-лошо и от разваления зъб.

Във вестниците пишеше за две тела, намерени в района на „Ковънт Гардън“ — известни престъпници, убити по особено жесток начин, който полицията описваше като „гангстерско клане“.

Гевин знаеше, че е въпрос на време да го открият. Някой щеше да каже на полицаите, че го е видял с Преториъс. Може би самият Крисчън, стига да му стиска. Щяха да довтасат пред вратата му с белезници и заповед за задържане. И какво щеше да им каже той в отговор на обвиненията? Че човекът, който го е сторил, не е човек, а статуя, която заприличва все повече на него? Въпросът не беше дали ще го затворят, а в коя дупка ще го хвърлят: в кафеза или в лудницата?