Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Друг ден той се измъкна от навалицата на една оживена улица и се спря на входа на запустял магазин, за да запали цигара, когато зърна неясно отражение в мръсната витрина. Клечката опари пръстите му и Гевин я изпусна, а когато вдигна пак очи, тълпата беше погълнала наблюдателя му като бурно море.

Беше лошо, лошо усещане и нещо му подсказваше, че ще става все по-зле.

Досега Гевин не беше разговарял с Преториъс, въпреки че си кимаха на улицата и се поздравяваха като добри приятели в компанията на общи познати. Преториъс беше превзет, четиридесет и пет годишен чернокож сводник, който твърдеше, че е потомък на Наполеон. Работеше като сутеньор на група жени и три или четири момчета от близо десетилетие и си докарваше добри пари. Когато навлизаше в бранша, Гевин получи не един и два съвета да потърси покровителството му, но не се вслуша в тях, защото обичаше да е самостоятелен. Затова не беше учудващо, че Преториъс и другите сводници започнаха да го гледат накриво. Но когато Гевин се превърна в постоянно присъствие на улицата, никой не оспори правото му да работи за себе си. Дори се говореше, че Преториъс тайно се възхищава на лакомията му.

Гевин не знаеше дали е така, но един мразовит като пъкъла ден сводникът наруши мълчанието си и го заговори.

— Бяло момче.

Наближаваше единадесет вечерта и Гевин, току-що излязъл от един бар край „Сейнт Мартине Лейн“, се беше запътил към един клуб в квартал „Ковънт Гардън“. Улицата все още беше оживена — беше пълно с прибиращи се от кино или театър хора. Сред тях несъмнено имаше потенциални клиенти, но тази нощ на Гевин не му се работеше. Спечелена предишния ден стотачка, която носеше в джоба си, му беше достатъчна за вечерта.

Когато видя пред себе си пъстрата шайка главорези, първата мисъл на младия мъж беше: ще ми вземат парите.

— Бяло момче.

После Гевин разпозна плоското лъщящо лице. Преториъс не беше уличен крадец и никога нямаше да бъде.

— Бяло момче, искам да поговорим.

Чернокожият извади един фъстък от джоба си, обели го и мушна ядката в голямата си уста.

— Не възразяваш, нали?

— Какво искаш?

— Както казах, просто да поговорим. Не искам много, нали?

— Добре. Слушам те.

— Не тук.

Гевин огледа спътниците му. Нямаха вид на истински горили — не беше в стила на Преториъс да се разхожда с такива, — но не бяха и петдесеткилограмови хилки. Той реши, че компанията им не е особено здравословна.

— Благодаря, но не. Благодаря. — И се отдалечи от триото с престорено нехайна походка.

Те го последваха. Гевин се примоли наум да го оставят, но мъжете продължиха да крачат след него.

— Слушай — каза Преториъс зад гърба му, — чувам лоши неща за теб.

— Така ли?

— Да, за съжаление. Казаха ми, че си нападнал едно от моите момчета.

Гевин направи шест крачки, преди да отговори:

— Не съм бил аз. Бъркаш човека.

— Той те разпозна, боклук такъв. Добре си го подредил.

— Казах ти: не съм бил аз.

— Ти си луд, бе, знаеш ли? Трябва да те сложат зад шибани решетки.

Преториъс беше повишил глас. Хората започнаха да се изнасят от улицата, за да избегнат назряващия сблъсък.

Без да се замисля, Гевин зави по „Лонг Ейкър“ и веднага разбра, че е допуснал тактическа грешка. Тук имаше далеч по-малко минувачи, а му предстоеше да измине дълъг път по улиците на „Ковънт Гардън“, докато стигне до друго оживено място. Ако беше завил надясно вместо наляво, щеше да излезе на „Чаринг Крос Роуд“ и там щеше да бъде в относителна безопасност. По дяволите! Беше късно да се връща. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи напред (да върви, а не да бяга — никога не тичай, ако по петите ти има бясно куче) и да се надява, че ще излезе от положението само с приказки.

Преториъс:

— Дължиш ми доста пари.

— Не разбирам…

— Заради теб едно от първокласните ми момчета сега е негодно за употреба. Ще мине доста време, докато върна хлапето на пазара. Наплашил си го до смърт, схващаш ли?

— Виж какво… не съм направил нищо.

— Защо ме лъжеш бе, боклук? Какво съм ти сторил, че се отнасяш така с мен?

Преториъс избърза напред и се изравни с Гевин, като остави приятелчетата си на няколко крачки за тях.

— Слушай… — зашепна му той, — и уплашените хлапета могат да бъдат привлекателни, нали? Супер. Мога да спечеля от него. Осигури ми една покорна мъжка путка, от което смятам да се възползвам. Но ти го нарани. А когато наранят някое от децата ми, аз също кървя.

— Ако съм направил каквото казваш, мислиш ли, че сега щях да съм на улицата?