Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Гевин пусна ножа в мивката и отвори огледалната врата на стенния шкаф. Вода за уста, шишенца с витамини и тубички с паста за зъби, но нищо за дезинфекция на рани освен кутия цитопласт. Затвори вратата и видя собственото си лице: беше изпито. Разви докрай кранчето на студената вода и се наведе към струята — искаше да изтрезнее по-бързо и да докара малко цвят на страните си.

Докато плискаше лицето си, зад гърба му се разнесе някакъв шум. Той се изправи с разтуптяно сърце и спря кранчето. Водата се оттече от миглите и брадичката му и изчезна с гъргорене в канала.

Ножът все още беше в мивката, на една ръка разстояние. Шумът идваше от банята, от вътрешността на банята: безобидно плискане на вода.

Стреснатият Гевин усети прилив на адреналин и сетивата му заработиха по-прецизно отпреди. Надуши острия мирис на лимонов сапун; зърна проблясъка на тюркоазен морски ангел 30 30 Вид акула с широко плоско тяло. — Б. пр. сред бледолилавите водорасли на завесата; почувства студените капки върху собственото си лице и топлината зад очите си: цял куп детайли, които измореният му мозък беше пренебрегвал до момента.

„Живееш в реалния свят — каза един глас в главата му (това беше откровение) — и ако не внимаваш достатъчно, ще си умреш тук.“

Защо не погледна във ваната? Защо? Задник.

— Кой е там? — попита той, като хранеше напразни надежди, че Рейнолдс си отглежда видра в банята. Глупави надежди. Тук имаше кръв, за бога.

Плискането спря. Гевин обърна гръб на огледалото — направи го! направи го! — и дръпна окачената с пластмасови куки завеса. От бързане да разкрие мистерията беше забравил ножа в мивката. Но вече беше късно: тюркоазните морски ангели се сгънаха и той надникна във ваната.

Беше пълна почти догоре с мътна вода. По повърхността ѝ плуваше и се завихряше на спирали някаква кафява гадост, която излъчваше слаб животински мирис — почти като мириса на мокра кучешка козина.

От водата не изскочи нищо.

Гевин се помъчи да различи някаква форма на дъното, но виждаше само собственото си отражение. Наведе се още, неспособен да намери логика в очертанията под мръсната повърхност, докато не различи грубите пръсти на една ръка и не осъзна, че се взира в свито като зародиш човешко тяло, което лежи абсолютно неподвижно в калната вода.

Той прокара ръка по повърхността, за да се разнесе мръсотията, отражението му се раздвижи и фигурата във ваната се видя по-ясно. Беше статуя с формата на спящ на една страна човек, само че главата ѝ беше извърната нагоре и гледаше през утайката към повърхността. Очите ѝ — две грубо нарисувани топчета — бяха отворени, устата ѝ приличаше на резка, а ушите ѝ стърчаха като смешни дръжки върху плешивата ѝ глава. Фигурата беше гола, но анатомията ѝ беше груба и недооформена като чертите на лицето: работа на начинаещ скулптор. На места прогизналата боя се беше отлюпила и стърчеше от торса на сиви заоблени люспи. Отдолу се показваше тъмно дърво.

Нямаше нищо страшно. Просто един предмет на изкуството, натопен във вода, за да се отмие грозната му боя. Плискането, което Гевин беше чул, навярно е било предизвикано от мехури, продукт на някаква химическа реакция. Ето — ужасът беше обяснен. Нямаше причина да се паникьосва. „Продължавай да туптиш, сърце мое“, както обичаше да казва барманът в хотел „Амбасадор“, когато на сцената се появеше нов красавец.

Гевин се усмихна на иронията: мъжът във ваната със сигурност не беше Адонис.

— Забрави, че изобщо си го видял.

Рейнолдс стоеше на вратата. Беше притиснал към едната страна на лицето си мръсна носна кърпа, за да спре кървенето. Светлината, която се отразяваше в плочките, придаваше на кожата му нездрав вид: бледността му би засрамила и труп.

— Добре ли си? Не изглеждаш много добре.

— Ще се оправя… Моля те, върви си.

— Какво стана?

— Подхлъзнах се. Подът е мокър. Просто се подхлъзнах.

— Но шумът…

Гевин гледаше отново към ваната. В статуята имаше нещо хипнотизиращо. Може би нейната голота и допълнителното, пълно разсъбличане, което се извършваше бавно под водата — свалянето на кожата.

— Бяха съседите, вече ти казах.

— А какво е това? — попита Гевин, неспособен да отмести очи от кукленското лице във водата.

— Нещо, което не ти влиза в работата.

— Защо е свито на кълбо? Умира ли?

Погледна обратно към Рейнолдс и видя как по лицето му пробяга кисела усмивка.

— Искаш пари.

— Не.

— Проклет да си! За теб всичко е бизнес, нали? До леглото има банкноти: вземи колкото смяташ, че струва изгубеното ти време… — Той го погледна изпитателно. — И мълчанието ти.