Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

— Защо не си мъртъв?

— Защото все още не съм жив.

„Все още: запомни това“, помисли си Гевин. В думите се съдържаше намек за тленност.

— Боли ли те?

— Не — отговори тъжно другият Гевин, сякаш жадуваше да изпита болка. — Нищо не усещам. Всички признаци на живот са козметични. Но се уча. — Той се усмихна. — Свикнах да се прозявам и да пърдя.

Беше едновременно абсурдно и трогателно, че това създание се стремеше да пърди, че този смешен пропуск в храносмилателната система беше за него скъп признак на човечност.

— А раната?

— Заздравява. Постепенно ще зарасне напълно.

Гевин не каза нищо.

— Отвращавам ли те? — попита с равен тон статуята.

— Не.

Тя го изгледа втренчено със съвършените си очи, с неговите съвършени очи.

— Какво ти каза Рейнолдс?

Той сви рамене.

— Почти нищо.

— Че съм чудовище? Че изсмуквам човешкия дух?

— Не точно.

— Но в общи линии ти е казал това.

— В общи линии — съгласи се Гевин.

Статуята кимна.

— Прав е. Поне от негова гледна точка. Нуждая се от кръв и това ме превръща в чудовище. Преди месец, в младостта си, се къпех в нея. Тя караше дървесината ми да прилича на плът. Но вече не ми е нужна, процесът е почти завършен. Сега ми трябва само…

Създанието се поколеба не защото възнамеряваше да го излъже, а защото не намираше подходящи думи да опише състоянието си. Или поне така си помисли Гевин.

— Какво ти трябва? — настоя той.

То поклати глава и сведе очи към килима.

— Бил съм жив няколко пъти. Случвало се е да открадна нечий живот и да ми се размине безнаказано. Изживявал съм естествената му продължителност, после съм си намирал ново лице. А понякога, както стана последния път, съм го губил, защото са ми се опълчвали…

— Машина ли си?

— Не.

— А какво?

— Аз съм аз. Не познавам други като мен, макар че защо да съм единствен? Навярно има и други, много други, просто още не съм разбрал за съществуването им. Живея, умирам, отново и отново, и не научавам нищо за себе си — рече горчиво статуята. — Разбираш ли? Ти знаеш какъв си, защото виждаш други като теб. Ако беше единствен на Земята, какво щеше да знаеш за себе си? Само това, което ти казва огледалото. Останалото щеше да е мит и догадки.

Всичко това беше изречено напълно безпристрастно.

— Мога ли да полегна? — попита тя.

Тръгна към него и Гевин видя пулсирането в дупката на гърдите ѝ: безкраен поток от хаотични форми, които се надигаха и спадаха на мястото на сърцето ѝ. Статуята се просна по корем върху леглото, въздъхна и затвори очи; явно не се притесняваше от мокрите си дрехи.

— Ще се оправим — рече тя, — само ни дай време.

Гевин отиде до входната врата и я залости. После придърпа една маса и подпря дръжката ѝ. Сега никой не можеше да влезе и да нападне създанието по време на сън: щяха да останат тук и да бъдат в безопасност — той и то, той и другото му аз. Обезопасил мястото, Гевин си направи кафе, седна в стола срещу леглото и се загледа в спящия си двойник.

Дъждът, който плющеше по прозореца, ту се усилваше, ту отслабваше. Вятърът навяваше по стъклото мокри листа и те залепваха за него като любопитни нощни пеперуди. Гевин ги позяпа известно време, но скоро се отегчи и му се прииска да съзерцава отново непринудената красота на протегнатата му ръка, играта на светлината по китката, миглите. Заспа в стола си към полунощ, заслушан в хленча на преминаваща по улицата линейка и барабаненето на нова порция дъжд.

Столът беше неудобен и той се будеше през няколко минути, като отваряше по мъничко очи. Създанието беше станало: стоеше до прозореца, после пред огледалото, след това в кухнята. Шум на течаща вода: Гевин сънува вода. Създанието се събличаше: той сънува секс. Беше приведено над него, раната на гърдите му я нямаше и присъствието му го успокои: видя в просъница как над улицата се отваря прозорец и някой го издърпва през него в Рая. Създанието обличаше дрехите му: той промърмори няколко одобрителни думи на крадеца и продължи да спи. То си подсвиркваше: навън се зазоряваше, но Гевин беше твърде сънен, за да стане, и доволен, че подсвиркващият си младеж, облечен с неговите дрехи, живее вместо него.

Накрая съществото се наведе, целуна го братски по устните и си тръгна. Чу как вратата се хлопна зад него.

След това Гевин прекара дни наред в стаята — и той не знаеше колко точно, — като бездействаше и само пиеше вода. Жаждата му беше станала неутолима.

Пиене и спане, спане и пиене.