Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Отначало леглото му беше мокро там, където бе лежала статуята, но Гевин нямаше никакво желание да смени чаршафите. Точно обратното — наслаждаваше се на влажния лен, който тялото му скоро изсуши. Когато влагата изчезна напълно, той се топна във водата, в която бе лежало създанието, и се върна капещ в леглото, с настръхнала от студ кожа и вмирисан на плесен. По-късно, понеже не му се ставаше, се изпика, както си лежеше, и тази влага също изстина, докато я изсуши с намаляващата топлина на тялото си.

Но по някаква причина, въпреки глада, голотата му и ледената стая, Гевин не умря.

През нощта на шестия или седмия ден той се надигна и седна на ръба на леглото, за да обмисли къде е сгрешил, какво е пропуснал. Не му хрумна нищо, затова започна да се мотае из стаята като съществото преди седмица; от време на време заставаше пред огледалото и разглеждаше промените, които бяха настъпили в изпосталялото му тяло, или съзерцаваше топенето на искрящите снежинки по перваза на прозореца.

Накрая погледът му се спря върху една снимка на неговите родители, която в спомените му създанието разглеждаше. Или това е било само сън? Не, имаше ясен спомен как статуята я държи в ръка.

Ето какво пречеше на самоубийството му — тази снимка. Не можеше да умре, без да е почел паметта на вече мъртвите.

Излезе в кишата и тръгна към гробището само по панталон и тениска. Остана глух за забележките, които му правеха жени на средна възраст и отиващи на училище деца. Какво им влизаше на тях в работата, че е бос и може да умре? Дъждът спираше и започваше пак, но така и не премина в истински сняг.

Пред църквата беше пълно с кални коли, извършваше се погребален обред. Гевин се промъкна в двора. Оттук се откриваше хубава гледка към града, макар и помрачена от тъмносивия воал на ледената суграшица: видя влаковете и високите жилищни сгради, безкрайните редици от покриви. Тръгна бавно между надгробните плочи, без да е сигурен къде да търси гроба на баща си. Бяха минали шестнадесет години и не помнеше почти нищо от онзи ден. Никой не беше държал тържествени речи за кончината на баща му и смъртта по принцип, нямаше и гафове, с които да бъде запомнен денят — нито една леля не пръдна на помена, нито една братовчедка не го дръпна настрани, за да му покаже гърдите си.

Гевин се зачуди дали роднините му идват тук, в страната ли са изобщо. Сестра му отдавна се заканваше, че ще емигрира в Нова Зеландия, за да започне нов живот. Майка му сигурно мореше четвърти съпруг в момента: горкото копеле. Въпреки че по-скоро тя беше за съжаление с това нейно безкрайно бърборене и зле прикритата ѝ паника.

Ето я плочата. И да, имаше свежи цветя в мраморната урна, положена върху зелените мраморни камъни на гроба. Старият мръсник не беше останал забравен. Някой, навярно сестра му, бе идвал тук да потърси малко утеха. Гевин прокара пръсти по името, датата и баналния надпис отдолу. Нищо изключително: и така трябваше да бъде, защото в баща му също нямаше нищо изключително. Загледан в надгробния камък, той заговори, сякаш старецът седеше на ръба на гроба, клатеше крака, приглаждаше косата си върху лъскавия си скалп и се преструваше както винаги, че го слуша.

— Какво мислиш, а?

Баща му не беше впечатлен.

— Не е останало много от мен, напи? — призна Гевин.

Ти го каза, синко.

— Бях внимателен, както ме учеше. Копелетата няма да ме търсят.

Адски се радвам.

— Не е останало много за намиране от мен, а?

Баща му си издуха носа и го избърса три пъти. Веднъж от ляво надясно, още веднъж от ляво надясно и накрая от дясно наляво. Беше му навик. После изчезна.

— Дърт лайнар.

В далечината изсвири продължително влак и Гевин вдигна очи. Видя себе си — стоеше съвършено неподвижен на няколко метра от гроба. Носеше дрехите, с които бе напуснал квартирата преди седмица. Бяха измачкани и замърсени от продължителното носене. Но плътта! Плътта беше по-сияйна, отколкото собствената му плът някога е била. Почти блестеше под светлината на дъждовния ден, а сълзите по страните на двойника караха лицето му да изглежда още по-прекрасно.

— Какво не е наред? — попита Гевин.

— Когато идвам тук, винаги се разплаквам. — Другият Гевин тръгна към него, като стъпваше по гробовете, и там, където нямаше трева, чакълът хрущеше под краката му. Изглеждаше по-реален от всякога.

— Идвал си тук и преди?

— О, да. Много пъти през годините…

През годините? Какво означаваше това? Че е идвал да скърби за хората, които е убивал?