Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

— Това не е Еди, нали? — попита Калоуей, като се обърна отново към изкуствената градина.

— Не — отговори му някой.

Беше Еди. Беше се върнал на сцената и стоеше облегнат на един от живите плетове с цигара в устата.

— Еди…

— Всичко е наред — каза добродушно актьорът, — не ми се подмазвай. Не мога да гледам как един красив мъж раболепничи.

— Ще видим дали не можем да вмъкнем сцената с чука за крокет някъде — рече Калоуей помирително.

Еди поклати глава и изтръска пепелта от цигарата си.

— Не е нужно.

— Наистина…

— И без това не стоеше добре.

Голямата заоблена врата изскърца тихо, докато се затваряше зад гърба на посетителите. Калоуей не се обърна. Бяха си отишли, които и да бяха.

— Този следобед в салона имаше някой.

Хамърсмит вдигна поглед от листовете със сметки, в които се бе вглъбил.

— Така ли? — Веждите му бяха буйни, с дебели като тел косми, които стърчаха непослушно. Повдигнаха се над малките очички на Хамърсмит в очевидно престорена изненада. Той подръпна долната си устна с пожълтели от никотин пръсти.

— Някаква идея кой може да е бил?

Хамърсмит продължи да си подръпва устната, като гледаше изотдолу по-младия мъж; на лицето му бе изписано неприкрито презрение.

— Проблем ли е?

— Просто исках да знам кой е наблюдавал репетицията, това е всичко. Мисля, че имам пълното право да попитам.

— Пълното право — повтори Хамърсмит, като кимна леко и опъна устната си до побеляване.

— Говореше се, че ще ни посетят от Националния 23 23 Кралският национален театър в Лондон. — Б.пр. — каза Калоуей. — Агентите ми бяха организирали нещо. Просто не искам някой да дойде без мое знание. Особено ако са важни клечки.

Хамърсмит се беше върнал към числата. Гласът му прозвуча уморено.

— Тери, ако някой от Саут Банк 24 24 Район в Лондон, където се намира Кралският национален театър. — Б.пр. ни посети, за да види твоя опус, ти ще си първият, който ще разбере, обещавам ти. Окей?

Интонацията му беше ужасно груба. Един вид, разкарай се, малкия. На Калоуей му се прииска да го фрасне.

— Не искам разни хора да гледат репетициите без мое позволение, Хамърсмит. Чуваш ли? И държа да знам кой беше днес в залата.

Управителят въздъхна тежко.

— Повярвай ми, Тери, и аз не знам. Предлагам ти да питаш Талула, тя беше пред театъра днес следобед. Ако са влизали някакви хора, трябва да ги е видяла. — Въздъхна отново. — Окей… Тери?

Но Калоуей вече си беше тръгнал. Хамърсмит му беше подозрителен. Мъжът не даваше и пет пари за театър и никога не пропускаше да го покаже; за всичко, което не бе свързано с пари, говореше с уморен глас, сякаш всякакви естетически неща му бяха чужди. А актьорите и режисьорите наричаше на всеослушание с една и съща дума — въртиопашки. Всяко чудо за три дни. В света на Хамърсмит само парите бяха вечни, а театър „Елизиум“ беше благодатна земя, която можеше да осигури на един умен човек приличен доход, стига да си изиграе правилно картите.

Калоуей беше сигурен, че управителят би продал мястото още на другия ден, стига да има такава възможност. Сателитен град като Редич, който се разрастваше с темповете на Бирмингам, нямаше нужда от театри, а от офиси, хипермаркети и магазини за продажба на едро; нуждаеше се, както се изразяваха общинските съветници, от инвестиране в нова индустрия. Нуждаеше се и от добри места, където да се развива тази индустрия. Нито едно изкуство не би оцеляло при такъв прагматизъм.

Талула не беше в будката на входа, нито във фоайето или в гримьорната.

Раздразнен от грубостта на Хамърсмит и от изчезването на Талула, Калоуей се върна в салона, за да си вземе якето и да отиде да пийне нещо. Репетицията беше приключила и актьорите отдавна си бяха тръгнали. Голите плетове изглеждаха малки от задния ред. Може би трябваше да ги направят с няколко сантиметра по-високи. Изрови от джоба си една брошурка за представлението и надраска на гърба: „Плетове — по-високи?“

Шум от стъпки го накара да вдигне поглед в мига, в който на сцената се появи фигура. Човекът вървеше със спокойна походка и застана там, където двата плета почти се докосваха. Беше мъж, Калоуей не го познаваше.

— Господин Калоуей? Господин Терънс Калоуей?

— Да?

Посетителят прекоси сцената и се спря с лице към салона там, където в по-ранна епоха са падали светлините на рампата.

— Прощавайте, че прекъсвам нишката на мисълта ви.

— Няма проблем.