Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

— Тери, скъпи.

Еди Кънингам го хвана за ръката и лакътя и го включи в разправията.

— Какъв е проблемът?

— Тери, скъпи, сериозно, не можеш да искаш тези шибани (произнесе го бързо и безгрижно: ши-бани) плетове. Кажи на Чичо Еди, че не си сериозен, преди да съм се разстроил напълно. — Еди посочи оскърбителните плетовете. — Така де, виж ги. — Докато говореше, от устата му пръскаше слюнка.

— Какъв е проблемът? — попита отново Тери.

— Проблем ли? Пречат, скъпи, пречат. Помисли само. Репетирали сме цялата тази сцена, в която аз подскачам нагоре-надолу като мартенски заек. Нагоре и надясно, надолу и наляво — но няма да се получи, ако не мога да мина отзад. И виж! Тези ши-бани неща блокират достъпа до проспекта 19 19 Завеса в дъното на сцената, декори. — Б.пр. .

— Така трябва, необходимо е за илюзията, Еди.

— Само че не мога да ги заобиколя, Тери. Виж нещата от моя гледна точка.

Той се обърна към другите на сцената — дърводелците, двамата техници и тримата актьори.

— Мисълта ми е, че просто няма да ми стигне времето.

— Еди, ще направим място за минаване.

— О…

Не изглеждаше доволен.

— Не?

— Хм.

— Мисълта ми е, че това изглежда най-лесно, нали?

— Да… Просто исках…

— Знам.

— Налага се. А крокета?

— Ще отпадне.

— Цялата сцена с дървените чукове? Циничните шеги?

— Всичко това трябва да отпадне. Съжалявам, не съм премислил нещата. Не разсъждавах трезво.

Еди подскочи.

— Ти само това правиш, скъпи, мислиш трезво…

Задружен кикот. Тери не му обърна внимание. Еди беше прав да го критикува, не беше взел под внимание проблемите с дизайна на живия плет.

— Съжалявам за сцената, но няма как да я напаснем.

— Не би отрязал сцена, в която участва някой друг, сигурен съм — каза Еди. Той хвърли поглед през рамото на Калоуей към Даян, после се запъти към съблекалнята. Разгневеният актьор излиза, лява сцена. Калоуей не направи опит да го спре. Ако го беше сторил, само щеше да влоши допълнително нещата. Просто промърмори „Боже мой“ и прокара ръка през лицето си. Това беше фаталният недостатък на тази професия — актьорите.

— Някой ще го върне ли тук? — попита.

Мълчание.

— Къде е Раян?

Очилатото лице на сценичния мениджър се показа над оскърбителния плет.

— Моля?

— Раян, скъпи, ще занесеш ли чаша кафе на Еди, за да го придумаш да се върне в семейството?

Раян направи физиономия, която казваше: ти го засегна, ти го придумай. Но Калоуей му беше прехвърлял това задължение и преди, беше майстор в прехвърлянето на отговорности. Той просто продължи да гледа втренчено Раян, предизвиквайки го да отхвърли молбата му, докато другият не сведе очи и не кимна смирено.

— Разбира се — каза навъсено.

— Добър човек.

Раян го изгледа обвинително и тръгна след Ед Кънингам.

— Без Хлъц 20 20 Очевидно Еди играе ролята на Сър Тоби Хлъц, вуйчото на Оливия (един от главните герои в комедията на Шекспир). — Б.пр. няма шоу — каза Калоуей в опит да разведри малко атмосферата. Някой изсумтя и наредените в полукръг зяпачи започнаха да се разпръсват. Край на шоуто.

— Окей, окей — продължи Калоуей, за да внесе ред, — да се залавяме за работа. Ще разиграем сцената отначало. Даян, готова ли си?

— Да.

— Окей. Започваме ли?

Той се извърна от градината на Оливия и чакащите актьори, за да си събере мислите. Бяха включени само работните лампи на сцената, салонът тънеше в мрак. Беше зинал нахално към него — редица след редица празни седалки, които го предизвикваха да ги забавлява. Ах, самотният режисьор на дълги разстояния 21 21 Препратка към заглавието на Алън Силитоу „Самотният бегач на дълги разстояния“. — Б.пр. . Имаше дни, в които мисълта за живот на счетоводител му се струваше като завършек, който от бога да просиш, както казва Принцът на Дания 22 22 Точната фраза, която е част от прочутата реч на Хамлет „Да бъдеш или не? Туй е въпросът“, гласи „Такъв завършек — от бога да го просиш!“ (в превод на Валери Петров). — Б.пр. .

Някой се раздвижи в ложите на театъра. Калоуей се отърси от съмненията си и се вгледа в сумрака. Да не би Еди да беше седнал там, на най-задния ред? Не, със сигурност не беше той. За толкова кратко време не би могъл да стигне дотам.

— Еди? — попита все пак Калоуей, като заслони очите си с ръка. — Ти ли си?

Различи очертанията на фигура. Не, не фигура, а фигури. Двама души, които вървяха крадешком покрай задния ред към изхода. Които и да бяха, Еди със сигурност не беше сред тях.