Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Подът беше посипан със слама, а въздухът миришеше по-зле и от онзи в кочината. Управителят лежеше зад бюрото, а на мястото на сърцето му зееше дупка.

— Свинята — каза Редман. — Свинята. Свинята. — И като продължи да повтаря „свинята“, посегна към телефона.

Шум. Той се завъртя и посрещна удара с лицето си. Скулата и носа му се счупиха. Стаята се размаза, после побеля.

Преддверието вече не беше тъмно. Във всеки ъгъл, на всеки перваз горяха свещи; трябва да бяха стотици. Но главата му се въртеше и зрението му беше замъглено от мозъчно сътресение. Може би свещта беше само една, а сетивата му, на които вече не можеше да се вярва, я умножаваха.

Редман стоеше насред вестибюла, без да знае как е възможно да стои прав, след като краката му бяха безчувствени и безполезни. В периферията на зрението му, отвъд светлината на свещите, разговаряха хора. Не, това не беше истински разговор. В него нямаше смислени думи. Бяха безсмислени звуци, издавани от хора, които може би изобщо не бяха там.

После чу грухтенето, ниското астматично грухтене на свинята, и тя се появи пред очите му от танцуващата светлина на свещите. Вече не беше бяла и красива. Хълбоците й бяха овъглени, малките й очички бяха изгубили блясъка си, зурлата й беше изкривена. Като накуцваше, тръгна много бавно към него и фигурата върху гърба й постепенно доби очертания. Беше Томи Лейси, разбира се, гол като деня, в който се е родил, розов и безкосмест като собствените й прасета, с безизразно лице. Сега очите му заместваха очите на свинята и той я направляваше, като я държеше за ушите. А шумът, който издаваше тя, този запъхтян шум, не излизаше от нейната уста, а от неговата. Той беше гласът на свинята.

Редман произнесе тихо името му. Не Лейси, а Томи. Момчето не показа, че го е чуло. Когато прасето и ездачът му се приближиха, внезапно разбра защо не лежи по лице. Около врата му имаше въже.

В момента, в който го осъзна, примката се затегна и тялото му се издигна във въздуха.

Не изпита болка, а неописуем ужас, който бе далеч по-страшен — истинска бездна от загуба и съжаление, която го погълна.

Свинята и момчето бяха спрели под изпружените му крака. Лейси, който продължаваше да грухти, бе слязъл от гърба на животното и сега клечеше до него. Редман виждаше извивката на гръбнака и гладката кожа на гърба му. Виждаше и още нещо — възлестото въже с оръфан край, което стърчеше от бледия му задник. Беше досущ като свинска опашка.

Свинята вдигна глава, въпреки че не можеше да го види. Редман си каза, че тя страда и ще продължи да страда чак до смъртта си. Приятна мисъл. После устата й се отвори и тя заговори. Не знаеше как е възможно да говори, но чу думите. Бяха изречени с жизнерадостен момчешки глас.

— Такава е участта на звяра — каза тя, — да яде и да бъде изяден.

После свинята се усмихна и въпреки че си мислеше, че е станал напълно безчувствен, Редман изпита шокираща болка, когато Лейси отхапа парче месо от крака му и се покатери със сумтене по своя спасител, за да му отнеме живота.

Даян прокара напарфюмираните си пръсти през двудневните червеникавокафяви косъмчета по брадичката на Тери.

— Харесват ми — заяви тя. — Дори сивите.

Харесваше всичко в него или поне така твърдеше.

Когато я целуваше: Харесва ми.

Когато я събличаше: Харесва ми.

Когато смъкваше слиповете си: Харесва ми, харесва ми, харесва ми.

Тя се нахвърляше върху него с такъв неподправен ентусиазъм, че не му оставаше нищо друго, освен да гледа как светлорусата й глава се клати над слабините му с надеждата, че никой няма да ги изненада в гримьорната. Даян беше омъжена жена все пак, нищо че беше актриса. Той също имаше съпруга, където и да се намираше тя в момента. От този тет-а-тет 14 14 Интимен разговор (фр.). — Б.пр. можеше да излезе пикантен материал в някой местен жълт вестник, а той искаше да запази репутацията си на сериозен режисьор — никакви евтини трикове за привличане на вниманието, никакви клюки, само изкуство.

После езикът й хвърляше в смут нервните му окончания и той забравяше всякакви честолюбиви помисли. Може и да не беше кой знае каква актриса, но, ей богу, добре се справяше. Безупречна техника; непогрешим усет за темпо — или имаше много практика, или усещаше инстинктивно кога да забърза ритъма, за да доведе сцената до задоволителен завършек.

А когато всичко свършеше, на него му идеше едва ли не да я аплодира.

Разбира се, всички участници в постановката на Калоуей на „Дванайсета нощ“ знаеха за връзката им. Когато актрисата и режисьорът закъсняваха за репетиции или тя се появяваше с грейнало лице, някой подхвърляше саркастичен коментар и той се изчервяваше. Помъчи се да й обясни, че трябва да контролира изражението си на доволна котка, но тя просто не умееше да се преструва. Което беше нелепо, предвид естеството на професията й.