Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Да научи много неща. Да научи много неща.

Машинистът изведе Лион от влака. Намираха се на станция, която не беше виждал преди. Беше облицована с бели плочки и блестеше от чистота, мечтата на всеки железопътен служител. Стените не бяха загрозени от графити. Нямаше гишета, но нямаше и врати, нито пътници. Това беше линия, която обслужваше един-единствен клиент — Влакът за месо.

Една сутрешна смяна от чистачи вече миеше с маркучи кръвта по седалките и пода на влака. Някакъв човек събличаше тялото на Касапина, за да го подготви да бъде изпратено в Ню Джърси. Навсякъде около Кауфман кипеше трескава дейност.

През една решетка на тавана на гарата се лееше утринна светлина. В лъчите се въртяха песъчинки. Лион ги загледа като омагьосан. От дете не беше виждал по-красиво нещо. Красиви песъчинки. Как само се въртяха.

Машинистът беше успял да разлепи устните му. Устата му беше прекалено наранена, за да я движи, но поне можеше да диша лесно. А и болката вече отшумяваше.

Машинистът му се усмихна, после се обърна към останалите работници на гарата.

— Искам да ви представя заместника на Махогани. Нашият нов касапин.

Работниците погледнаха към Кауфман. На лицата им се изписа неприкрито уважение, което той намери за трогателно.

Лион вдигна очи към слънчевата светлина, която сега падаше навсякъде около него. Отметна глава, за да покаже, че иска да се качи горе, на открито. Машинистът кимна и го поведе по стръмно стълбище, което излизаше на тясна алея, после го остави на тротоара.

Беше прекрасен ден. Ведрото небе над Ню Йорк беше набраздено от тънки като влакна бледорозови облаци, а въздухът ухаеше на утрин.

Улиците и авенютата още бяха пусти. През едно отдалечено кръстовище премина самотно такси и шумът от двигателя му прозвуча като шепот; изпотен бегач претича от другата страна на улицата.

Много скоро празните тротоари щяха да се изпълнят с хора. Градът щеше да се заеме с делата си в неведение — и никога нямаше да узнае върху какво е бил построен или на какво дължи живота си. Без да се колебае, Кауфман падна на колене и целуна мръсния бетон с кървавите си устни, като се закле мълчаливо във вечна вярност към неговото дълголетие.

Палатът на удоволствията прие преклонението му без коментар.

Плямпалото така и не успя да разбере защо могъщите (да пребъде царството им и още дълго да сипят огън и жулел върху главите на прокълнатите) го бяха извадили от Ада, за да тормози Джак Поло. Всеки път, когато изпратеше по каналния ред колебливо запитване до своя господар, изразяващо се в простичкия въпрос „Какво правя тук?“, го порицаваха набързо за любопитството. Това не е твоя работа, гласеше отговорът, работата ти е да го направиш. Или да загинеш, докато се опитваш. И след като бе измъчвало Поло в продължение на шест месеца, Плямпалото започваше да гледа на смъртта си като на съвсем приемливо решение. Тази безкрайна игра на криеница не беше от полза за никого и го разстройваше ужасно. То се боеше, че ще получи язви, страхуваше се, че ще пипне психосоматична проказа (заболяване, което поразяваше често низшите демони като него) и, което беше най-лошото, опасяваше се, че ще си изпусне нервите и ще убие човека в неконтролируем изблик на наранена гордост.

А какъв беше Джак Поло всъщност?

Вносител на корнишони; проклет да е Левит 8 8 Третата книга от Стария завет. — Б.пр. , той беше най-обикновен вносител на корнишони. Животът му беше банален, семейството скучно, политическите убеждения наивни, а вярата му я нямаше никаква. Човекът беше напълно безполезен, кръгла нула — защо да се занимава Плямпалото с някой като него? Поло не беше фаустовски тип, не беше някой, дето ще сключи договор и ще си продаде душата. Не би проявил интерес към шанса да бъде богопомазан — щеше да изсумти презрително, да вдигне рамене и да продължи да внася корнишони.

И все пак Плямпалото беше обвързано с тази къща, трябваше да стои в нея през дългите нощи и още по-дългите дни, докато не докара този мъж до лудост или до състояние, близко на лудостта. Процесът щеше да е продължителен, ако не и безконечен. Да, понякога дори психосоматична проказа му се струваше приемлива, стига да се отърве от тази невъзможна мисия.

Колкото до Джак Дж. Поло, той продължаваше да бъде най-наивният измежду хората. Както винаги досега; всъщност в миналото бе страдал многократно от своята наивност. Покойната му, непрежалима съпруга му изневеряваше (в поне два от случаите той беше в къщата и гледаше телевизия), но Джак научи последен. А колко улики бяха оставили след себе си! Дори един сляп, глух и ням човек би станал подозрителен. Не и той. Джак бе обсебен от глупавия си бизнес и изобщо не забеляза остатъчния мирис от одеколона на прелюбодееца, нито необичайната честота, с която жена му сменяше спалното бельо.