Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Кауфман вдигна лице и без да се замисля какво или защо прави, падна на колене върху мръсната земя, коленичи пред Бащата на Бащите.

Всеки ден от живота му го бе водил към този ден, всеки миг бе препускал към този неописуем миг на благочестив ужас.

Ако в тази дупка имаше достатъчно светлина, за да зърне цялото създание, нерешителното му сърце щеше да се пръсне. Когато видя какво представлява, то затуптя бясно в гърдите му.

Съществото беше огромно. Без глава и крайници. Без нито една човешка черта, без нито един орган, който да изглежда смислено. Ако трябваше да го оприличи на нещо, щеше да бъде рибен пасаж. Хиляди издължени муцуни, които се движеха в синхрон, набъбваха, разтваряха се и се свиваха ритмично. Нещото менеше цветовете си като седеф, но някои от тях бяха по-наситени от всеки цвят, който Кауфман бе виждал, а имаше и такива, които изобщо не можеше да назове.

Това бе всичко, което успя да види и беше повече, отколкото искаше да вижда. В мрака имаше още много неща, които потрепваха и се размахваха.

Но той не можеше да гледа повече. Извърна лице и в същия миг от влака изскочи една футболна топка, която се търкулна пред Бащата.

Или поне Кауфман я взе за топка, докато не се вгледа по-внимателно и не осъзна, че е човешка глава: главата на Касапина. Кожата на лицето висеше на ивици. Главата лъщеше от кръв пред своя повелител.

Лион се обърна и се върна при влака. Всяка част от тялото му плачеше, освен очите. Те горяха от гледката, която бе оставил зад гърба си, и не сълзяха.

Съществата във вагона бяха започнали да вечерят. Видя как едно от тях изтръгва синьото око от очната кухина на една от жените, за да го поднесе към устата си като вкусна хапка. Друго беше захапало нечия ръка. В краката на Кауфман лежеше обезглавеният труп на Касапина, а от разкъсания врат бликаше обилно кръв.

Малкият Баща, с когото бе разговарял по-рано, застана пред него.

— Ще ни служиш ли? — попита онзи кротко, както човек би подканил кравата си да го последва.

Лион се загледа в сатъра, символ на службата на Касапина. Съществата започнаха да напускат вагона, като влачеха наръфаните тела след себе си. Факлите намаляха и тъмнината се завърна във влака.

Но преди светлината да изчезне напълно, Бащата се пресегна, хвана Кауфман за лицето и го завъртя, за да види отражението си в мръсното стъкло на един от прозорците.

Отражението беше слабо, но въпреки това видя ясно колко се е променил. Беше по-блед от всеки жив човек, покрит с нечистотии и кръв.

Ръката на Бащата все още го държеше за лицето и сега показалецът проникна в устата му, а нокътят задраска по задната част на гърлото му. Кауфман се задави, но нямаше воля да отблъсне нападението.

— Служи ни — рече съществото. — В мълчание.

Лион разбра твърде късно какво е намерението на пръстите…

Те сграбчиха здраво езика му и го извиха. Шокиран, той изпусна сатъра. Опита се да изкрещи, но от устата му не излезе нито звук. Гърлото му се напълни с кръв, чу как плътта му се къса и се сгърчи в агония.

После ръката се измъкна от устата му и алените, влажни от кръв и слюнка пръсти се появиха пред лицето му — с неговия език, стиснат между палеца и показалеца.

Кауфман беше онемял.

— Служи ни — повтори Бащата, навря езика в собствената си уста и го задъвка с неприкрито задоволство. Лион се строполи на колене и повърна сандвича си.

Бащата вече се отдалечаваше с тътрене в мрака; останалите древни бяха изчезнали в подземния лабиринт в очакване на друга нощ.

Високоговорителят изпращя.

— Към къщи — съобщи машинистът.

Вратите се затвориха със свистене и влакът забуча. Лампите светнаха, после угаснаха и пак светнаха.

Влакът потегли.

Кауфман лежеше на пода и по лицето му се стичаха сълзи — сълзи на смут и примирение. Сигурно щеше да кърви до смърт. Беше му все едно дали ще умре. Светът и без това беше отвратително място.

Събуди го машинистът. Кауфман отвори очи. Лицето, което бе надвесено над него, беше черно и недружелюбно. Ухили му се. Кауфман се опита да каже нещо, но устата му бе запечатана от съсирена кръв. Завъртя рязко глава, като ломотеше като идиот. Но думи нямаше, само грухтене.

Не беше мъртъв. Не беше кървил до смърт.

Машинистът го издърпа на колене, като му говореше като на тригодишно дете.

— Имаш работа, мой човек; те са много доволни от теб.

Беше наплюнчил пръсти и търкаше подутите устни на Кауфман, като се опитваше да ги раздели.

— До утре вечер трябва да научиш много неща…