Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

— Ти — рече то. Гласът му беше сух като устните, от които излезе.

Кауфман надигна сатъра, като пресмяташе шансовете си. Във вагона имаше може би тридесет от съществата, а отвън имаше още много. Но всички изглеждаха слаби и не разполагаха с оръжия, само със собствените си кожи и кости.

Чудовището проговори отново и този път гласът му, вече укрепнал, беше овладян и звучен — мелодичният говор на мъж, който някога е бил културен и очарователен.

— Ти зае мястото му, така ли?

То погледна надолу към трупа на Махогани. Изглежда, беше схванало светкавично ситуацията.

— И без това беше стар — добави то и воднистите му очи се върнаха върху Кауфман, като го оглеждаха внимателно.

— Майната ти — каза Лион.

Създанието направи опит да се усмихне, но беше забравило как се прави — вместо усмивка се получи гримаса, която изложи на показ многобройните му заострени, грижливо изпилени зъби.

— Сега ти трябва да правиш това за нас — каза то, като продължаваше да се усмихва ужасяващо. — Без храна няма да оцелеем.

Ръката му погали задницата на трупа. Кауфман не удостои тази идея с отговор. Вместо това се загледа с отвращение в ноктите на чудовището, които се плъзнаха в цепката на задника, за да обхванат нежния мускул.

— Това ни отвращава не по-малко от теб — рече съществото. — Но сме принудени да ядем месото, за да не умрем. Бог ми е свидетел, че изобщо не ми е вкусно.

Въпреки това лигите на нещото не спираха да капят.

Кауфман си възвърна способността да говори. Гласът му беше тих и по-скоро смутен, отколкото уплашен.

— Какви сте вие? — Той се сети за брадатия мъж в заведението за бързо хранене. — Да не сте жертви на някакъв инцидент?

— Ние сме бащите на града — каза онова. — И неговите майки, дъщери и синове. Основателите и законодателите. Ние построихме този град.

— Ню Йорк ли? — попита Кауфман. Палатът на удоволствията?

— Преди да се родиш, преди да се роди всичко живо.

Докато говореше, съществото мушна пръсти в разрязаното тяло и започна да бели тънкия еластичен слой, който покриваше сочните мускули. Чудовищата зад гърба на Кауфман вече сваляха провесените трупове, а ръцете им се плъзгаха по гладките гърди и хълбоци със същата наслада. Те също отделяха месото от кожата.

— Ти ще ни донесеш още — каза бащата. — Още месо. Другият беше слаб.

Лион го зяпна невярващо.

— Аз? Да ви храня? За какъв ме вземаш?

— Трябва да го направиш заради нас и заради онези, които са по-стари от нас. Онези, които са родени преди идеята за града, когато Америка е била само гори и пустини.

Слабата ръка посочи тъмнината извън влака.

Очите на Кауфман проследиха протегнатия пръст. Пред вагона имаше нещо, което бе пропуснал да види преди; нещо много по-голямо от човек.

Тълпата от чудовища се раздели, за да може да пристъпи напред и да огледа по-добре нещото, което се намираше отвън, но краката му отказаха да помръднат.

— Хайде — подкани го Бащата.

Кауфман се замисли за града, който беше обичал. Наистина ли това бяха неговите старци, неговите философи и създатели? Трябваше да приеме, че е така. Може би на повърхността имаше хора — бюрократи, политици, някакви представители на властта, — които знаеха тази ужасяваща тайна, които бяха посветили живота си на опазването на отвратителните създания и ги хранеха, както диваците принасят жертви на боговете си. В този ритуал имаше нещо ужасно познато. Той задейства някакво звънче — не в съзнанието на Кауфман, а в неговата по-дълбока, по-стара същност.

Краката му, които вече се подчиняваха не на разума, а на инстинкта му за преклонение, се раздвижиха. Той прекоси коридора, който бяха образували съществата, и слезе от влака.

Светлината на факлите осветяваше едва-едва безкрайната тъмнина. Въздухът изглеждаше плътен, натежал от миризмата на древна пръст. Но Кауфман не подуши нищо. Наведе глава — единственото, което можеше да направи, за да не припадне отново.

Той беше там; предшественикът на човека. Оригиналният американец, който бе обитавал тези земи преди пасамакуодите 7 7 Индианско племе, населявало крайбрежните части на щата Мейн преди идването на белите хора. — Б.пр. и шейените. И очите му, ако изобщо имаше очи, го наблюдаваха.

Тялото на Кауфман се разтресе. Зъбите му затракаха.

Чуваше физиологичните звуци на неговата анатомия — цъкане, хрущене, хълцане.

Съществото се размърда в мрака.

Шумът от движението му бе страховит. Като планина, която се надига.