Клайв Баркър - Кървави книги (Том 2)

После изчезна.

Луис изчака още миг в сенките, като дишаше плитко. Всички кости вече го боляха от студа, а краката му се бяха вкочанили. Звярът не се появи, затова Луис напусна укритието си и изпробва дръжката на вратата. Беше отключено. Когато пристъпи в къщата, го посрещна вълна от смрад — противно сладникавата миризма на изгнили плодове, примесена с натрапчивия мирис на одеколон: зоологическа градина и будоар.

Спусна се по едно кално каменно стълбище и се озова в къс, облицован с плочки коридор, който завършваше с врата. Тя също се оказа отключена и голата крушка на тавана му разкри причудлива гледка.

Голям вехт персийски килим на пода; оскъдна мебелировка; легло, застлано набързо с одеяла и мърлява покривка от зебло; гардероб, претъпкан с грамадански дрехи; изобилие от развалени плодове, някои от които стъпкани по пода; кофа, пълна със слама, която вонеше на животински изпражнения. На стената — голямо разпятие. На полицата над камината — стара снимка на Катрин, Луис и Филип, които се усмихват слънчево. В мивката — бръснарските принадлежности на маймуната. Сапун, четка, бръснач. Незасъхнала пяна. Върху скрина — разпилени пари, а до тях купчина спринцовки и колекция от малки шишенца. В бърлогата на звяра беше топло — навярно пещта, с която се отопляваше къщата, бумтеше в съседното мазе. И нито следа от Солал.

Разнесе се шум.

Луис се завъртя към врата, като очакваше да види маймуната — с оголени зъби и демонични очи. Но беше изгубил всякаква ориентация: шумът идваше от гардероба.

Купчината дрехи се размърда.

— Солал?

Жак Солал се измъкна с препъване от гардероба и се просна върху персийския килим. Лицето му беше обезобразено от грозна рана — толкова жестока, че не беше останало нищо от предишните му черти.

Съществото го беше сграбчило за устната и беше откъснало мускула от костта, както се сваля скиорска маска. Оголените му зъби тракаха нервно в очакване на смъртта, крайниците му подскачаха и се тресяха. Жак си отиваше. Тръпките и конвулсиите не бяха продукт на мисъл или разум, а предсмъртна агония. Луис коленичи до него, имаше здрав стомах. Като ревностен противник на войната някога бе постъпил на доброволна служба във Военна болница, така че имаше малко трансформации на човешкото тяло, които да не беше виждал в една или друга комбинация. Той залюля нежно Солал, без да обръща внимание на кръвта. Не беше обичал този мъж, нито му беше пукало особено за него, но сега искаше да го извади от маймунската клетка, да го отнесе навън и да му осигури човешки гроб. Щеше да вземе със себе си и фотографията. Как е могъл Филип да я даде на звяра, това беше прекалено. Заради тази постъпка Луис намрази приятеля си повече от всякога.

Започна да влачи умиращия по килима. Трябваше да се напъва до краен предел, а вече му прилошаваше от знойната жега в стаята след мразовития студ отвън. Старецът усети, че крайниците му треперят нервно. Скоро тялото му щеше да го предаде, щеше да се изтощи напълно и да припадне.

Не тук. За бога, само не тук.

Може би трябваше да остави Жак и да потърси телефон. Би било мъдро. Ще извика полицията… ще извика Катрин… може дори да намери някой в къщата, който да му помогне. Но това означаваше да зареже Солал в леговището на звяра, където можеше да бъде нападнат отново, а Луис изпитваше необяснимо желание да предпази мъжа и не искаше да го оставя сам. Измъчван от противоречиви чувства, неспособен да остави Жак, нито да го влачи дълго, той стоеше насред стаята и не правеше нищо. Да, така беше най-добре. Да не прави нищо. Беше твърде уморен, твърде слаб. Най-добре да не прави нищо.

Унесът му продължи безкрайно: стоеше неподвижен, вглъбен в противоречивите си чувства, неспособен да продължи в бъдещето, нито да се върне в опороченото си минало. Неспособен да си спомни. Неспособен да забрави.

Чакаше в полусън да настъпи краят на света.

Звярът се върна с шум и трясък, все едно пиян мъж се прибира у дома си, и отварянето на входната врата накара Луис да премине бавно към действие. Той завлече криво-ляво Жак обратно в гардероба, после се скри до него, като сложи безликата глава в скута си.

В стаята се разнесе женски глас. Може би друг се беше прибрал, не звярът. Но не: Луис го зърна през една пролука във вратата на гардероба; видя и младата червенокоса жена, която го придружаваше. Тя не спираше да бърбори, дрънкаше постоянно като дрогирана.

— Имаш още; о, сладък, о, скъпи, това е прекрасно. Виж ги само.