Клайв Баркър: Кървави книги (Том 2)

В крайна сметка излезе, че не са единствените, почели паметта му. Докато стояха край гроба в хапливия студ, Солал се наклони към Луис и го сръга с лакът.

— Какво?

— Там. Под дървото. — Дребосъкът кимна към редящия молитви свещеник.

Странникът стоеше на известно разстояние зад него, скрит сред мраморните мавзолеи. Беше с дебел черен шал пред лицето и носеше ниско нахлупена шапка с широка периферия, но грамадната му фигура не можеше да се сбърка. Катрин също го видя и се разтрепери в прегръдките на Луис — не от студ, а от страх. Сякаш пред очите им стоеше паднал ангел, дошъл да се порадва на скръбта. Самата мисъл, че тази твар е пожелала да види как спускат Филип в замръзналата земя, беше абсурдна и зловеща. Какво ли изпитваше? Болка? Вина?

Да, дали изпитваше вина?

Странникът разбра, че са го видели, обърна им гръб и се отдалечи тромаво. Жак Солал се втурна след него, без да каже нито дума на Луис. След малко преследваният и неговият преследвач се изгубиха в снега.

Катрин и Луис се прибраха в апартамента на „Ке дьо Бурбон“, без да коментират случката. Между тях се беше появила стена, която им пречеше да общуват, освен за съвсем тривиални неща. Нямаше смисъл от анализи и разкаяния. Филип беше мъртъв. Миналото, тяхното общо минало, беше мъртво. Последната глава на свързаните им животи провали всичко, което я предхождаше, така че не можеха да се радват на споделени спомени и на привилегията удоволствието им да не бъде помрачено. Филип беше умрял от ужасна смърт, като беше погълнал собствената си плът и кръв, навярно подлуден от чувство за вина и греховност. Нищо невинно, нито един радостен спомен не можеше да остане неопетнен от този факт. Затова те оплакваха мълчаливо загубата, не само на Филип, но и на собственото си минало. Сега Луис разбираше нежеланието на приятеля си да живее в свят, пълен с подобни загуби.

Телефонът иззвъня, беше Солал. Задъхан от преследването, но въодушевен, той заговори шепнешком на Луис, като очевидно се наслаждаваше на вълнението си.

— Обаждам се от Гар дьо Нор, открих къде живее нашият приятел. Открих го, Луис!

— Чудесно. Идвам веднага. Чакай ме на стълбите на гарата. Ще взема такси, след десет минути съм при теб.

— Живее в сутерена на улица „Фльор“ № 16. Ще се видим направо там…

— Не влизай вътре, Жак. Изчакай ме. Не…

Чу се щракване и връзката прекъсна. Луис посегна към палтото си.

— Кой беше? — попита незаинтересовано Катрин.

Луис навлече палтото си и каза:

— Никой. Не се притеснявай. Няма да се бавя.

— Вземи си шала — рече тя, но така и не се обърна да го погледне.

— Да. Благодаря.

— Ще настинеш.

Той я остави да се взира в нощната Сена, погълната от танца на ледените късове, които се носеха в черната вода.

Когато пристигна пред къщата на улица „Фльор“, Солал не се виждаше никъде, но в пухкавия сняг имаше стъпки, които стигаха до предната врата на № 16, а после завиваха зад постройката. Луис ги последва. Когато влезе в задния двор през разбитата от Солал изгнила порта, той осъзна, че е дошъл без оръжие. Може би трябваше да се върне, за да вземе някой железен лост, нож или нещо от сорта. Докато умуваше как да постъпи, задната врата на къщата се отвори и от нея излезе странникът, облечен в добре познатото палто. Луис се притисна към оградата на двора, където сенките бяха най-дълбоки, убеден, че все пак ще го видят. Но звярът се спря на прага, погълнат от собствените си дела. Лицето му беше открито и старецът за пръв път го разгледа добре на отразената от снега лунна светлина. Беше прясно избръснато и миришеше силно на одеколон, мирисът се усещаше из целия двор. Кожата му беше розова като праскова, но наранена от бръсненето на едно-две места. Луис си помисли за бръснача, с който звярът беше заплашил Катрин. Дали не се е промъкнал в квартирата на Филип именно с тази цел — да отмъкне някой свестен бръснач? Сега животното навличаше познатите кожени ръкавици върху големите си обръснати ръце, като издаваше кратки задавени звуци, които звучаха почти като стонове на задоволство. Старецът остана с впечатление, че се подготвя за външния свят и тази гледка му се стори едновременно трогателна и плашеща. Всичко, което това същество искаше, беше да бъде човек. То се стремеше към модела за подражание, който Филип му беше дал и бе възпитал у него. Сега, лишено от своя наставник, объркано и нещастно, създанието се мъчеше да се впише в света, както го бяха учили. За него нямаше връщане назад. С дните му на наивност беше свършено, никога нямаше да бъде предишния лишен от амбиции звяр. Впримчен в новата си личност, нямаше друг избор, освен да продължи да живее живота, към който го беше пристрастил неговият господар. Без да погледне нито веднъж към Луис, звярът затвори грижливо вратата зад себе си и прекоси двора, като след няколко стъпки замени маймунската си походка с превзетите клатушкащи се крачки, които използваше, когато се правеше на човек.