— Добре ли си?
Внезапно тресенето спря и за изненада на Луис от очите на мъжа рукнаха сълзи: големи, гъсти като сироп сълзи, които се търкаляха по грапавите му бузи и потъваха в гъстата му брада.
Сякаш засрамен от този изблик на чувства, странникът се извърна от светлината и напусна стаята, като издаваше задавени звуци. Старецът го последва: любопитството му беше твърде голямо, за да се тревожи от намеренията на мъжа.
— Чакай!
Непознатият вече беше преполовил стълбите към долния етаж с учудваща за ръста му пъргавина.
— Моля те, почакай, искам да говоря с теб. — Луис се втурна надолу, но гонитбата беше приключена още преди да е започнала. Ставите му бяха вдървени от възрастта и студа; беше закъснял. Беше немислимо да настигне далеч по-младия мъж по тротоар, превърнат в смъртоносна ледена пързалка. Той последва непознатия до вратата и проследи с поглед бягството му по улицата — отдалечаваше се със ситни крачки, точно както му беше казала Катрин. Една почти патешка походка, която изглеждаше нелепа за такъв грамаден мъж.
Североизточният вятър вече отнасяше миризмата на парфюма му. Останал без дъх, Луис се заизкачва отново по стълбите сред врявата на партито, за да вземе чисти дрехи за Филип.
* * *
На другия ден Париж се събуди сред невиждана снежна виелица. Призивите за неделна литургия останаха нечути, горещите кроасани — некупени, вестниците — недокоснати по сергиите на продавачите. Малко хора имаха кураж или основателен повод да излязат във виещата буря. Повечето останаха сгушени край печките си, отнесени в мечти за пролетта.
Катрин искаше да посети Филип в затвора, но Луис настоя да отиде сам. Тревожеше се за нея заради студеното време, но имаше и друга причина — трудният разговор, който трябваше да проведе с брат ѝ, деликатните въпроси, които искаше да му зададе. След снощния сблъсък в квартирата му старецът смяташе, че Филип има съперник, при това способен на убийство съперник. И че единственият начин да спаси живота на своя приятел, е да открие мъжа. Ако за тази цел трябваше да изкопчи от Филип пикантни подробности за сексуалния му живот, така да бъде. Но на никой от двамата нямаше да му бъде приятно Катрин да присъства на разговора.
Претърсиха чистите дрехи, които Луис носеше, и ги дадоха на Филип, който ги прие с благодарствено кимване.
— Минах снощи през квартирата ти, за да ги взема.
— Аха.
— И заварих там един човек.
Филип стисна зъби и мускулите на челюстта му заиграха. После извърна поглед от очите на Луис.
— Едър мъж, с брада. Познаваш ли го? Знаеш ли кой е?
— Не.
— Филип…
— Не!
— Същият мъж е нападнал Катрин.
— Какво? — Филип се разтрепери.
— С бръснач.
— Нападнал е Катрин? Сигурен ли си?
— Или поне се канил да я нападне.
— Не! Той никога не би я наранил. Никога!
— Кой е той, Филип? Знаеш ли?
— Кажи ѝ да не ходи повече там. Моля те, Луис. — Погледна го умолително. — Моля те, за бога, кажи ѝ да не стъпва повече там. Ще го направиш ли? И ти недей. Не ходи там.
— Кой е той?
— Кажи ѝ.
— Ще ѝ кажа. Но ти трябва да ми кажеш кой е този мъж, Филип.
Филип поклати глава, беше започнал да скърца шумно със зъби.
— Няма да разбереш, Луис. Не очаквам да разбереш.
— Кажи ми, искам да помогна.
— Просто ме остави да умра.
— Кой е той?
— Остави ме да умра… Искам да забравя, защо ме караш да си спомням? Искам…
Той го погледна отново: очите му бяха кървясали, нашарени с червени жилки от безсънни нощи и плач. Но явно сълзите му бяха пресъхнали — там, където преди бе имало искрен страх от смъртта, желание за любов и апетит за живот, сега имаше само суха празнота. Луис видя пълно безразличие: към съществуването, към инстинкта за самосъхранение, към чувствата.
— Тя беше курва! — възкликна внезапно Филип и сви юмруци — нещо, което Луис за пръв път го виждаше да прави. Ноктите му се забиха в меката плът на дланите, от тях потече кръв.
— Курва — повтори той и гласът му прогърмя в малката стая.
— Не викай — изръмжа пазачът.
— Курва! — Този път Филип изсъска обвинението през зъби, беше ги оголил като вбесен павиан.
Метаморфозата му шокира Луис.
— Ти започна всичко — каза Филип, като го гледаше право в очите. Тежко обвинение, което старецът не успя да проумее.
— Аз?
— С твоите истории. С проклетия Дюпен.
— Дюпен?
— Лъжи, абсолютни лъжи. Жени, убийство…
— Историята за улица „Морг“ ли?
— Гордееше се ужасно с нея, нали? С всичките си глупави лъжи. Не беше истинска.
Читать дальше