Клайв Баркър - Кървави книги (Том 2)

Дълбоко в съзнанието на Луис Фокс нещо прещрака.

Разтворен бръснач; мъж, навлечен така, че да не може да бъде разпознат.

— Бях ужасена.

— Нарани ли те?

Катрин поклати глава.

— Изпищях и той избяга.

— Не каза ли нещо?

— Не.

— Може би е бил приятел на Филип?

— Познавам приятелите на Филип.

— Тогава на момичето. Неин брат.

— Може би. Обаче…

— Какво?

— Имаше нещо странно в него. Миришеше на парфюм, направо вонеше, и вървеше с едни превзети ситни стъпки, а пък беше едър.

Луис я прегърна с една ръка.

— Който и да е бил, се е уплашил от теб. Просто недей да ходиш повече там. Ако на Филип му трябват дрехи, ще ида вместо теб.

— Благодаря. Чувствам се като идиот; може да е влязъл вътре без зла умисъл. Да види стаята на убийството. Хората си падат по такива неща, нали? Правят го от някакво извратено любопитство…

— Утре ще говоря с Невестулката.

— Невестулката?

— Инспектор Маре. Ще го накарам да претърси мястото.

— Видя ли се с Филип?

— Да.

— Добре ли е?

Луис не отговори дълго време.

— Иска да умре, Катрин. Процесът не е започнал, а той вече се е предал.

— Но той не е направил нищо.

— Не можем да го докажем.

— Нали все се хвалиш с предците си. С твоя проклет Дюпен. Докажи го…

— И откъде да започна?

— Поговори с приятелите му, Луис. Моля те. Може жената да е имала врагове.

Жак Солал се втренчи в Луис през кръглите очила, които караха ирисите му да изглеждат огромни и разкривени. Беше изхабен от прекомерната употреба на коняк.

— Нямаше врагове — рече той, — не и тя. Е, може би няколко жени, които ѝ завиждаха за красотата…

Луис въртеше разсеяно в ръце пакетчетата захар, които му бяха поднесли с кафето. Солал не приличаше на надежден източник на информация, плюс това беше пиян, но, колкото и да е невероятно, Катрин беше описала джуджето от другата страна на масата като най-добрия приятел на Филип.

— Мислиш ли, че Филип я е убил?

Солал сви устни.

— Кой знае.

— А какво ти подсказва инстинктът?

— Е, той ми беше приятел. Ако знаех кой я е убил, щях да ти кажа.

Изглеждаше искрен. Може би малкият мъж просто давеше мъката си в коняк.

— Той беше джентълмен — продължи Солал, като премести поглед към улицата. През изпотения прозорец на бирарията се виждаха смели парижани, които се бореха с яростта на нова снежна виелица, като полагаха напразни усилия да запазят достойнство и да не крачат прегърбени в устата на бурята.

— Джентълмен — повтори дребосъкът.

— А момичето?

— Тя беше красива и той я обичаше. Имаше и други обожатели, разбира се. Жена като нея…

— Ревниви обожатели?

— Кой знае.

Пак това „кой знае“. Думите увиснаха във въздуха, като повдигане на рамене. Кой знае? Кой знае? Луис започваше да разбира страстта на инспектора към истината. За пръв път от може би десет години насам в живота му се беше появила цел — да прочисти въздуха от това равнодушно „кой знае“. Да открие какво се е случило в онази квартира на улица „Мартир“. Не приблизително какво, не някаква художествена измислица, а истината — цялата, неподлежаща на съмнение, истина.

— Спомняш ли си някакви конкретни мъже, които са си падали по нея? — попита той.

Солал се ухили. На долната му челюст имаше само два зъба.

— О, да. Имаше един.

— Кой?

— Така и не разбрах как се казва. Едър мъж, видях го три-четири пъти пред къщата. Въпреки че с миризмата, която се носеше от него, човек би си помислил…

Дребосъкът направи физиономия, която нямаше как да се сбърка — смяташе, че мъжът е бил хомосексуалист. Извитите нагоре вежди и свитите устни го накараха да изглежда двойно по-комичен зад дебелите стъкла на очилата.

— Миришел е?

— О, да.

— На какво?

— На парфюм, Луис. На парфюм.

Някъде в Париж имаше мъж, който бе познавал любимата на Филип. Ревността го е подлудила. Нахълтал е в апартамента на Филип и в пристъп на бяс е заклал момичето. Беше очевидно.

Някъде в Париж.

— Още коняк?

Солал поклати глава.

— Вече ми е лошо.

Луис повика келнера и очите му се спряха върху купчина вестникарски изрезки, закачени на стената зад бара.

Дребосъкът проследи погледа му.

— Филип харесваше снимките — рече той.

Луис стана от мястото си.

— Понякога идваше тук, за да ги гледа.

Изрезките бяха стари, мръсни и избледнели. Някои от тях навярно представляваха интерес само за местните. Съобщения за кълбовидна мълния, забелязана на съседната улица. Статия за двегодишно момче, изгоряло в креватчето си. Съобщение за избягала пума; материал за непубликуван ръкопис на Рембо; подробен списък (придружен от снимка) на загиналите в самолетна катастрофа на летище Орлеан. Но имаше и други изрезки, някои доста по-стари от останалите. Жестокости, странни убийства, ритуални изнасилвания, реклама на „Фантомас“, друга на „Красавицата и Звярът“ на Жан Кокто. И една почти погребана сред смущаващите изрезки червеникавокафява снимка — толкова абсурдна, че би могла да е направена от самия Макс Ернст. Джентълмени с изискани облекла, мнозина от които с модерните за края на деветнадесети век дебели мустаци, наредени в полукръг около окървавения труп на огромна маймуна, провесена за краката от стълба на уличен фенер. Лицата от фотографията излъчваха няма гордост, пълна власт над мъртвия звяр, в който Луис безпогрешно разпозна горила. Обърнатата ѝ наопаки глава беше вирната почти благородно в смъртта. Имаше набръчкано продълговато чело, челюстта ѝ, макар и обезобразена от страховита рана, беше обрамчена от къса аристократична брада, а очите, разположени дълбоко в главата, изглеждаха пълни с тревога за този жесток свят. Тези хлътнали, кръгли очи подсетиха Луис за свряната в дупката си Невестулка, която се тупаше по гърдите.