Клайв Баркър - Кървави книги (Том 2)

По-точно маймуна, чудовищен орангутан от Индонезийските острови. Червеникавокафявите му косми били намерени между здраво стиснатите пръсти на мадам Л’Еспане. Единствено неговата сила и ловкост можели да обяснят ужасната съдба на мадмоазел Л’Еспане. Звярът, който принадлежал на малтийски моряк, избягал и се развилнял в апартамента на улица „Морг“.

Това беше скелето, основата на разказа.

Истинска или не, историята притежаваше голяма романтична притегателна сила за Луис. Той обичаше да си представя как прачичо му разплита логически загадката, незасегнат от истерията и ужаса, които го заобикалят. Мислеше си, че хладнокръвието му е типично европейско, че е характерно за една изгубена епоха, когато здравият разум все още е бил на почит и най-големият ужас, който хората можели да си представят, бил звяр, въоръжен с бръснач.

Сега, в последната четвърт на двадесети век, хората трябваше да се справят с далеч по-големи жестокости, все дело на други човешки същества. Орангутаните бяха проучени от антрополозите и бе установено, че са вегетарианци-отшелници, кротки и спокойни животни. Истинските чудовища притежаваха далеч по-обикновена външност и бяха много по-могъщи. Оръжията им караха бръсначите да изглеждат жалки, а престъпленията им бяха от чудовищен мащаб. Луис едва ли не се радваше, че е стар и скоро ще напусне този век и изобретенията му. Да, снегът го смразяваше до мозъка на костите. Да, когато видеше младо момиче с лице на богиня, в него се събуждаха безполезни желания. Да, вече се чувстваше като наблюдател, а не като участник.

Но невинаги бе живял с тази нагласа.

Беше преживял достатъчно емоции през 1937, в същия апартамент на „Ке дьо Бурбон“ № 11, в който бе отседнал и сега. През онези дни Париж все още бе място на развлечения, в което слуховете за войната старателно се пренебрегваха; място, което бе съхранило атмосферата си на прелестна наивност, въпреки че напрежението понякога се усещаше. Тогава с Катрин бяха безгрижни във всяко едно отношение и водеха перфектен живот на безкрайни развлечения.

Разбира се, в действителност не беше така. Животът им не беше перфектен, нито безкраен. Но за известно време — лято, месец, ден — бе изглеждало, че нищо в света няма да се промени.

За половин десетилетие Париж щеше да изгори и палавата му греховност, граничеща с наивност, щеше да си отиде завинаги. Те бяха прекарали много дни (и нощи) в апартамента, който Луис сега обитаваше, и когато си мислеше за онези прекрасни времена, стомахът му се свиваше от чувство за загуба.

Мислите му се насочиха към по-скорошни събития. Към изложбата му в Ню Йорк и пожъналата блестящ успех сред критиците серия картини, представящи хронологично адските дни на Европа. На седемдесет и тригодишна възраст Луис Фокс се бе превърнал в знаменитост. За него се публикуваха статии във всяко периодично издание, посветено на изобразителното изкуство. За една нощ се бе сдобил с почитатели и купувачи, които горяха от желание да притежават негова картина, да поговорят с него, да го докоснат по ръката. Твърде късно, разбира се. Мъките на творческия процес отдавна бяха приключили, преди пет години беше оставил четките завинаги. Сега, когато беше само наблюдател, триумфът, който бе пожънал сред критиците, му приличаше на пародия — наблюдаваше целия цирк отстрани с чувство, близко до отвращение.

Когато телеграмата за помощ пристигна от Париж, Луис бе повече от щастлив да отплава далеч от идиотите и техните бомбастични възхвали.

Сега чакаше в притъмнелия апартамент и гледаше непрестанния поток от коли по моста „Луи-Филип“. Уморените парижани пътуваха през снега към домовете си: клаксоните им гърмяха, двигателите им кашляха и ръмжаха, жълтите им фарове хвърляха ивици светлина по моста.

Но Катрин не идваше.

След като през по-голяма част от деня не бе валял сняг, сега снежинките пак шепнеха край прозореца. Трафикът течеше над Сена, а Сена течеше под трафика. Падна нощ. Най-сетне Луис чу стъпки в коридора; приглушени думи, разменени с домоуправителя.

Беше Катрин. Най-накрая бе дошла.

Той стана и се загледа във вратата; представи си как тя се отваря и Катрин застава на прага, още преди това да се случи.

— Луис, скъпи…

Тя му се усмихна — бледа усмивка върху още по-бледо лице. Изглеждаше по-стара, отколкото бе очаквал. От колко време не я беше виждал? Четири или пет години? Но ухаеше по същия начин и познатият аромат му подейства успокояващо. Целуна я леко по студените бузи.