Клайв Баркър - Кървави книги (Том 2)

— Изглеждаш добре — излъга.

— Не е вярно — възрази тя. — Би било обида към Филип. Как да съм добре, когато той е в такава беда?

Рязка и строга, както винаги.

Беше по-голяма с три години от Луис, но се държеше с него като учителка към непослушно дете. Това беше нейният начин да изрази любовта си.

Когато приветствената част приключи, Катрин седна до прозореца и се загледа в Сена. Под моста се носеха малки сиви ледени късове, течението ги подхвърляше и въртеше. Водата изглеждаше смъртоносна, яростта ѝ бе изумителна.

— В каква беда е Филип?

— Обвинен е…

Тя се поколеба, единият ѝ клепач трепна.

— … в убийство.

Луис изпита желание да се засмее; самата мисъл беше абсурдна. Филип беше на шейсет и три и имаше кротък като на агне характер.

— Вярно е, Луис. Не можех да ти го съобщя с телеграма, мисля, че ме разбираш. Трябваше да ти го кажа лично. Убийство. Обвинен е в убийство.

— На кого?

— На момиче, разбира се. Една от неговите любовници.

— Още има сексуални мераци?

— Шегувахме се, че ще умре върху жена, не помниш ли?

Луис кимна замислено.

— Беше на деветнайсет. Натали Перек. Доста образовано момиче. И хубаво. С дълга червена коса. Нали помниш, че Филип си пада по червенокосите?

— На деветнайсет? Има деветнайсетгодишни любовници?

Катрин не отговори. Луис седна, защото знаеше, че ако крачи из стаята, ще я изнерви. Все още беше хубава в профил, а жълто-синята светлина, която влизаше през прозореца, смекчаваше чертите ѝ и я подмладяваше по магически начин с петдесет години.

— Къде е той?

— Затвориха го. Казват, че е опасен. Че може да убие отново.

Луис поклати глава. Усещаше болка в слепоочията, която навярно щеше да отшуми, стига да затвореше очи.

— Трябва да те види. Нуждае се ужасно от теб.

Но може би сънят беше желание да избяга. Беше изправен пред нещо, в което дори той не можеше да бъде само наблюдател.

Филип Лаборто се взираше в Луис над празната очукана маса, имаше уморено и отнесено изражение. Преди това се бяха здрависали — единствената позволена форма на физически контакт.

— Отчаян съм — каза той. — Тя е мъртва. Моята Натали е мъртва.

— Разкажи ми какво стана.

— Имам малък апартамент в Монмартр. На улица „Мартир“. По-точно квартира за забавления с приятели. Знаеш в какъв вид поддържа жилището ми Катрин, на № 11 човек не може да се отпусне. Двамата с Натали прекарвахме доста време в апартамента, всички в къщата я познаваха. Беше толкова добра, толкова красива. Готвеше се да следва медицина. Страхотно момиче. И ме обичаше.

Филип все още беше красавец. Всъщност неговата елегантност, одухотвореното му лице и спокоен чар щяха винаги да са на мода сред жените.

— В неделя сутринта излязох, отскочих до сладкарницата. И когато се върнах…

Думите му секнаха.

— Луис…

Очите му се напълниха със сълзи на безсилие. Беше му толкова трудно да го изрече, че устата му отказваше да възпроизведе необходимите звуци.

— Недей… — започна Луис.

— Искам да ти разкажа, Луис. Искам да знаеш, искам да я видиш такава, каквато я видях аз, за да разбереш какво има… какво има… какво съществува на този свят.

По лицето му рукнаха потоци от сълзи. Той сграбчи Луис за ръката и я стисна болезнено силно.

— Беше цялата в кръв. В рани. Кожата ѝ беше одрана… косата изтръгната. Езикът ѝ беше на възглавницата, Луис. Можеш ли да си представиш? Беше го прегризала от ужас. Лежеше на възглавницата. А очите ѝ плуваха в кръв, сякаш беше плакала с кървави сълзи. Тя беше най-милото същество, което се е раждало, Луис. Беше красива.

— Стига.

— Искам да умра, Луис.

— Не.

— Не искам да живея повече. Вече няма смисъл.

— Ще те оправдаят.

— Не ме интересува, Луис. Сега ти трябва да се грижиш за Катрин. Прочетох за изложбата…

Той почти си усмихна.

— Радвам се за теб. Стана както обичахме да се шегуваме преди войната, нали? Че ти ще станеш известен, а аз…

Усмивката беше изчезнала.

— … ще се прочуя. Сега по вестниците пишат ужасни неща за мен. Че съм старец, който спи с млади момичета, а това, както знаеш, не ме прави любимец на обществото. Сигурно си мислят, че съм изпаднал в бяс, защото не съм успял да го вдигна. Точно това си мислят, убеден съм. — Филип изгуби инерция и млъкна, после продължи: — Трябва да се погрижиш за Катрин. Тя има пари, но няма приятели. Прекалено е студена, нали разбираш. Носи голяма болка в себе си и това кара хората да я избягват. Трябва да останеш с нея.