Клайв Баркър - Кървави книги том 4

Изведнъж се разнесоха бурни аплодисменти. Лилиан осъзна, че ръкопляскането идва от собствените й длани. Вече не й се подчиняваха и аплодираха този преврат. Поведението им беше нелепо, но не можеше да ги спре. „Престанете – каза им тя. – Престанете! Престанете!“ И те внезапно спряха да пляскат, после се обърнаха да я погледнат. Лилиан усети, че я гледат, макар че нямаха очи; разбра и че им е писнало да ги третира като роби. Без предупреждение те се нахвърлиха върху лицето й. Ноктите й, нейна гордост и радост, се впиха в очите й. Ослепиха я за секунди. Лишена от чудото, наречено зрение, тя изгуби ориентация и падна по гръб, но имаше достатъчно ръце, които да я хванат. Не падна на земята, а в море от пръсти.

Когато ръцете изхвърлиха поруганото й тяло в една крайпътна канавка, перуката, за която Теодор бе пръснал цяло състояние във Виена, вече не стоеше на главата й. И собствените й длани я бяха изоставили, при това без много убеждаване.

Доктор Джудуайн слезе по стълбите на къщата на семейство Джордж, като се чудеше (просто се чудеше) дали Фройд, дядото на свещената му професия, не е сгрешил. Парадоксалните факти за човешкото поведение не се вместваха в удобните класически теории, които психологът беше измислил. Може би човешкото съзнание не работеше рационално. Той се спря в сумрака в подножието на стълбището – не искаше да се връща в трапезарията и в кухнята, но се чувстваше длъжен да види още веднъж местопрестъпленията. От празната къща го побиваха тръпки. Беше неспокоен, защото е сам в нея, въпреки че пред входната врата стоеше на пост полицай. Изпитваше вина, имаше чувството, че е предал Чарли. Явно не беше успял да проникне достатъчно дълбоко в психиката му, за да изкара наяве истинския мотив за ужасните неща, които беше извършил. Да убие собствената си съпруга – жената, която твърдеше, че обича толкова силно – в брачното им ложе, а след това да си отреже ръката. Беше немислимо. Джудуайн се вгледа за момент в собствените си ръце, в плетеницата от сухожилия и лилаво-сини вени. Полицията смяташе, че в къщата е имало нарушител, но той беше убеден, че Чарли е извършил всичко – и убийството, и осакатяването. А най-ужасното бе, че Джудуайн не беше открил в главата на пациента си нищо, което да му подскаже, че този мъж е способен на подобни зверства.

Влезе в трапезарията. Съдебните медици бяха приключили работата си в къщата; по някои повърхности все още имаше следи от прах за снемане на отпечатъци. Беше истинско чудо (не беше ли?), че всяка човешка ръка е различна, че спиралите по върховете на пръстите й са уникални като звученето на гласа и формата на лицето. Той се прозя. Не беше спал, откакто обаждането на Чарли го събуди посред нощ. Беше гледал как превързват и отнасят Чарли, беше наблюдавал полицейската работа и беше видял как зората показва бялото си лице над реката. Беше пил кафе и се беше мотал из къщата, потънал в мрачни мисли дали да не се оттеги от практиката си на психиатър, преди историята да е гръмнала по новините, беше пил още кафе и беше решил да подаде оставка, а сега, разочарован от Фройд и останал без гуру, размишляваше дали да не напише бестселър за отношенията си с убиеца на жени Чарлс Джордж. Така, дори да изгуби работата си, щеше да извади някакви облаги от цялата трагична ситуация. А Фройд? Виенски шарлатанин. Каква полза можеше да има от този дърт пушач на опиум?

Джудуайн се отпусна тежко върху един от столовете в трапезарията и се заслуша в тишината, която бе налегнала къщата – сякаш стените й бяха задържали дъха си, шокирани от видяната по-рано гледка. Изглежда, бе задрямал за момент. Сънуваше някакво куче, после се събуди от силно изтракване и видя една дебела черно-бяла котка в кухнята. Чарли му беше споменал мимоходом за този домашен любимец. Как й беше името? Жлъчка? Да, бяха я кръстили така заради черните петна над очите, които й придаваха вечно кисел вид. Котката разглеждаше локвата кръв на пода; явно се чудеше как да я заобиколи, за да се добере до купичката си, без да нагази в мръсотията, оставена от нейния стопанин. В крайна сметка прекоси внимателно мокрия под и започна да души празната купа. Психиатърът я погледа още малко, но така и не му хрумна да я нахрани; той мразеше животните.

Накрая Джудуайн реши, че няма смисъл да стои повече в къщата. Беше направил всичко, което му диктуваше разкаянието; беше изпитал цялата вина, на която бе способен. Щеше да се качи още веднъж на горния етаж, за да се увери набързо, че не е пропуснал нещо важно, после щеше да си тръгне.