Клайв Баркър - Кървави книги том 4

Беше стигнал до подножието на стълбите, когато чу котката да квичи. Да квичи? Не, по-скоро да врещи. Писъкът й го накара да изтръпне и вледени гръбнака му, като го превърна в крехка ледена висулка. Той прекоси забързано коридора и се върна в трапезарията. Главата на Жлъчка се търкаляше по килима, подритвана от две... от две (кажи го, Джудуайн)... ръце.

Психиатърът погледна към кухнята и видя, че по пода й сноват още дузина звяра. Няколко твари лазеха и по бюфета, а други се катереха по стената, за да докопат ножовете, които висяха на закачалката за кухненски прибори.

– О, Чарли – промълви Джудуайн, като се обърна с упрек към липсващия маниак. – Какво си сторил?

Очите му се напълниха със сълзи – не за Чарли, а за поколенията, които щяха да дойдат, когато него, Джудуайн, вече нямаше да го има. Лековерни, доверчиви поколения, които щяха да се уповават сляпо на Фройд и на библията на разума. Краката му се разтрепериха и той се свлече по задник на килима в трапезарията, разплаканите му очи вече не виждаха ясно събиращите се около него бунтовници. Тогава усети, че в скута му се е настанило нещо чуждо – погледна надолу и съзря собствените си ръце. Показалците им се докосваха; маникюрите им сякаш се целуваха. Докато ги наблюдаваше, те вдигнаха бавно ноктестите си глави и го изгледаха заплашително. После се обърнаха и запълзяха по гърдите му, като забиваха пръсти в гънките и илиците на италианския му костюм. Изкачването приключи, когато се добраха до гърлото му – тогава свърши и животът на Джудуайн.

Лявата китка на Чарли беше уплашена. Нуждаеше се от успокоение и насърчение – с други думи, имаше нужда от Дясната. В крайна сметка Дясната бе Месията на новото време, нейно бе откровението за бъдеще без тялото. И армията, която Лявата бе събрала, трябваше да зърне това откровение, преди да се е превърнала в жадна за кръв паплач. В противен случай ги чакаше бързо поражение. Така стояха нещата с революциите.

Затова Лявата бе отвела бунтовниците в дома на тирана – да потърси Чарли там, където го бе видяла за последно. Не че вярваше, че той ще се върне вкъщи, просто беше отчаяна.

Късметът обаче не бе напуснал революционерите. Въпреки че Чарли го нямаше, д-р Джудуайн беше тук, а неговите ръце не само знаеха къде са отвели Чарли, но знаеха и как се стига дотам, както и в кое легло са го настанили.

Босуел не беше сигурен защо бяга, нито къде отива. В момента не можеше да разсъждава ясно, а и чувството му за ориентация бе объркано. Но някаква част от него явно знаеше накъде е тръгнал, защото, щом стигна моста, той ускори крачка, а после хукна с всички сили, без да обръща внимание на горящите си дробове и туптенето в главата. Завладян от желанието да избяга, Босуел осъзна, че е заобиколил гарата и сега тича успоредно на железопътната линия. Той се остави краката да го водят и така подписа собствената си смъртна присъда.

Влакът изникна внезапно в мъждивата светлина на зората. Не изсвири предупредително. Изглежда, машинистът не беше забелязал момчето. И да го бе видял, той нямаше вина за събитията, които последваха. Не, вината бе изцяло на Босуел – краката му завиха изненадващо към релсите, после се преплетоха и младежът падна върху линията. Последната му свързана мисъл беше, че влакът просто следва пътя си от точка А към точка Б и че в момента този път минава през краката му, точно между слабините и колената. После попадна под колелата – вагоните профучаха с трясък над него – и локомотивът го отнесе в тъмнината с протяжно изсвирване, което прозвуча като писък.

* * *

Докараха чернокожото момче в болницата малко след шест сутринта. Дълбоко заспалите пациенти бяха изтръгнати от съня си, за да посрещнат поредния дълъг и отегчителен ден. Навряха в сърдитите им ръце чаши с противен сив чай, започнаха да им мерят темепературата и да им раздават лекарства. Почти никой не обърна внимание на момчето, никой не се впечатли особено от ужасната злополука, която бе преживяло.

Чарли сънуваше отново. Този път сънят му не беше вдъхновен от Холивуд, не беше за Горни Нил, нито за Римската империя или за финикийските кораби с роби. Беше черно-бял. Сънуваше, че лежи в ковчег. До него стоеше Елън (явно фактът, че е мъртва, още не беше стигнал до подсъзнанието му), там бяха и майка му, и баща му. Всъщност присъстваха всичките му близки. После някой (Не беше ли Джудуайн? Утешителният му глас звучеше познато.) започна да спуска капака на ковчега и Чарли извика на опечалените, че все още е жив. Но те не го чуха и той се паникьоса; разкрещя се с пълно гърло, но никой не му обърна внимание. Нямаше избор – трябваше да лежи и да гледа как го запечатват във вечната му спалня.