Клайв Баркър - Кървави книги том 4

Сънят прескочи няколко сцени. Сега Чарли чуваше думите на заупокойната молитва, които се разнасяха някъде над главата му: „Кратък е животът човешки...“. Чу скърцането на въжетата и мракът се сгъсти. Спуснаха го в земята, въпреки че протестите му не секваха. Въздухът натежа. Чарли откри, че му става все по-трудно да диша, все по-трудно да протестира. Още можеше да поема по малко застоял въздух през носа си, но устата му беше запушена с нещо, може би с цветя, а нямаше как да помести глава, за да ги изплюе. Сега чуваше тропането на буци пръст по ковчега и – милостиви боже! – дори звуците, които издаваха червеите, докато пълзяха към него и се облизваха лакомо. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. А лицето му сигурно беше станало мораво от усилието да поеме дъх.

Сетне стана чудо – някой беше влязъл в ковчега и се мъчеше да отпуши устата му.

– Господин Джордж – каза този ангел на милосърдието с женски глас.

Чарли отвори очи в тъмнината. Беше медицинската сестра; беше при него в ковчега.

– Господин Джордж! – повтори паникьосано жената, която Чарли смяташе за образец на търпението и спокойствието. Сега се бореше да махне дясната длан от лицето му и беше на път да се разплаче. – Ще се задушите! – изкрещя тя.

В борбата се включиха още ръце и този път надделяха. Бяха нужни три сестри, за да отместят дланта му, но в крайна сметка успяха. Чарли загълта жадно въздух.

– Добре ли сте, господин Джордж?

Той отвори уста да успокои ангела, но гласът му изневери за момент. Смътно осъзна, че ръката му продължава да се бори.

– Къде е Джудуайн? – попита задъхано Чарли. – Моля ви, доведете го.

– Докторът не е тук, но ще дойде да ви види по-късно през деня.

– Искам да го видя сега .

– Не се вълнувайте, господин Джордж – каза сестрата, която бе възвърнала самообладанието си. – Сега ще ви дам слабо успокоително, за да поспите малко.

– Не!

– Да, господин Джордж! – каза твърдо тя. – Не се тревожете, в добри ръце сте.

– Не искам да спя повече. Те ни контролират, когато спим, не разбирате ли?

– Тук сте в безопасност.

Но Чарли знаеше. Знаеше, че никъде няма да е в безопасност, не и докато има ръка. Вече не можеше да я контролира и навярно никога не е можел. Ръката само се е преструвала, че му служи, сигурно е разигравала театър през целия му четиресетинагодишен живот, за да го заблуди, че е неин господар. Искаше да обясни на сестрата всички тези неща, но не знаеше как. Вместо това каза:

– Повече никакъв сън.

Но сестрата трябваше да следва процедурите. Отделението вече беше препълнено с пациенти и щяха да пристигат нови на всеки час (току-що беше чула за ужасния инцидент в общежитието на Младежката християнска асоциация, говореше се за десетки пострадали при масов опит за самоубийство), така че нямаше избор – трябваше да упои разстроения мъж и да продължи с другите си задължения за деня.

– Сега ще ви дам слабо успокоително – повтори тя и в ръката й се появи спринцовка.

– Само ме изслушайте за момент – примоли се Чарли, но на сестрата не й беше до спорове.

– Не бъдете такова бебе – смъмри го тя, когато от очите му рукнаха сълзи.

– Вие не разбирате – проплака Чарли, докато иглата пробиваше вената в свивката на ръката му.

– Ще обясните всичко на доктор Джудуайн, когато дойде да ви види.

Иглата потъна в ръката му и тя натисна буталото.

– Не! – извика той и се дръпна рязко.

Сестрата не очакваше подобно буйство. Пациентът се надигна и скочи от леглото, преди да е довършила инжекцията, а спринцовката остана да стърчи от ръката му.

– Господин Джордж – каза строго тя. – Върнете се в леглото, ако обичате !

Чарли я посочи с чуканчето на лявата си ръка.

– Не се приближавайте до мен.

Сестрата се опита да го засрами.

– Не можете ли да се държите добре като останалите пациенти? – Той поклати глава. Спринцовката падна от ръката му на земята, три четвърти от нея беше пълна. – Няма да ви моля повече.

– Дяволски сте права, няма.

Той се втурна през отделението под насърчителните крясъци на другите пациенти. „Давай, момче, давай!“, извика някой. Сестрата се окопити и хукна след него, но когато наближи вратата, един пациент й препречи умишлено пътя, двамата се сблъскаха и тя падна на земята. Когато се изправи отново, Чарли беше изчезнал в лабиринта от коридори.

Беглецът скоро осъзна, че е на път да се изгуби. Болницата беше посторена в края на деветнайсети век, после беше пристроявана с помощта на различни фондове и дарения: едно крило през 1911, друго след Първата световна война, още крила през петдесетте, ново крило в памет на Чейни през 1973. Това място приличаше на лабиринт, щеше да мине цяла вечност, докато го намерят.