Клайв Баркър - Кървави книги том 4

На Босуел му беше лошо. Той се наведе над мивката в дъното на коридора и се опита да повърне. Стомахът му се свиваше конвулсивно, но вече нямаше какво да повръща. Коремните мускули го боляха от напъните, главата го стягаше, сякаш се кани да експлодира. Защо продължаваше да се отдава на порока си, защо не си вземаше поука? С виното не се погаждаха добре, винаги му ставаше зле. Следващия път ще стои далеч от него, обеща си той. Стомахът го сви отново. Пак нищо, помисли си Босуел, докато спазмите се изкачваха по хранопровода му. Отпусна глава върху мивката и отвори уста – нищо, както и очакваше. Изчака пристъпът да премине и се изправи, като погледна сивото си лице в мръсното огледало. „Изглеждаш зле, човече.“ Изплези се на разкривената си физиономия и в този миг от коридора се разнесе вой. Босуел никога не беше чувал подобен звук през живота си, а беше живял двайсет години и два месеца.

Приближи се на пръсти до вратата на тоалетната, но се поколеба дали да я отвори. Каквото и да се случваше от другата страна, не звучеше като парти, на което иска да присъства без покана. Но там бяха приятелите му, нали така? Братята по нещастие. Трябваше да се намеси, независимо дали ставаше дума за побой, или за пожар.

Той отключи вратата и я отвори. Гледката, която се разкри пред очите му, му подейства като удар с чук. Коридорът беше слабо осветен – няколко зацапани крушки светеха през неравни интервали по тавана, а през отворените врати на част от спалните помещения нахлуваха ивици светлина, – но по-голямата част от дължината му си оставаше тъмна. Босуел поблагодари на Йехова за тази малка милост. Нямаше никакво желание да вижда в подробности ставащото, общата картина беше достатъчно тревожна. В коридора цареше хаос: разни хора се мятаха паникьосано насам-натам и се самонараняваха с всевъзможни остри предмети. Той познаваше повечето, някои по име, други по физиономия. Бяха разумни, нормални хора – или поне досега. Сега се самоосакатяваха в пристъп на безумие, като нанасяха на телата си непоправими поражения. Накъдето и да погледнеше, виждаше един и същи ужас – остриета, които режеха китки и предмишници, а от тях валеше кръв. Едно момче – не беше ли Исус? – беше сложило ръката си на ръба на касата на една врата и я блъскаше с вратата отново и отново, като крещеше някой да го спре. Един от белите младежи беше докопал ножа на полковника и режеше китката си с него. Ампутацията приключи и дланта падна на земята върху опаката си страна, после започна да размахва пръсти, сякаш бяха крака, върху които искаше да се изправи. Не беше мъртва, дори не беше умираща.

Имаше шепа хора, които, изглежда, не бяха обзети от лудост. Бедните копелета бяха станали на пушечно месо. Умопомрачените ги бяха сграбчили с жадните си за убийство ръце и ги кълцаха. Едно непознато на Босуел хлапе беше стиснало Саварино за гушата. То го душеше и му се извиняваше, като гледаше невярващо непокорните си китки.

От една спалня изскочи млад мъж и тръгна със залитане към тоалетната, в трахеята му беше вкопчена като пиявица нечия отрязана ръка. Беше Макнамара, слаб като вейка, вечно надрусан тип, който не спираше да се хили глуповато. Босуел се отдръпна, за да му направи път, и наркоманът се пльосна на пода на тоалетната, като грачеше за помощ. Започна да рита във въздуха и да дърпа петопръстия убиец от врата си, но преди Босуел да свари да му помогне, ритането спря, а с него и молбите.

Босуел отстъпи от трупа и погледна пак към коридора. Беше блокиран от телата на умиращи и умрели, на места лежаха по двама един върху друг, а ръцете им търчаха екзалтирано по купчините от плът и помагаха да бъде извършена ампутация, където е необходимо, или просто танцуваха по мъртвите лица. Когато завъртя отново очи към тоалетната, той видя, че още една ръка е намерила тялото на Макнамара – беше въоръжена с джобно ножче и режеше китката му. Кървави отпечатъци от пръсти водеха от коридора към тоалетната. Босуел се втурна да затоври вратата, преди в помещението да нахлуят още длани. В този миг убиецът на Саварино хукна към него с протегнати като на сомнамбул ръце.

– Помогни ми! – изпищя той.

Босуел затръшна вратата в умолителното лице на хлапето и я заключи. Побеснелите му ръце замлатиха по нея, а устните му се притиснаха към ключалката и продължиха да нареждат:

– Помогни ми. Не искам да правя това, човече, помогни ми.

„Майната ти“, каза си Босуел и се помъчи да игнорира молбите, за да обмисли ситуацията.