Клайв Баркър: Кървави книги том 4

„Какво ли ще бъде, когато светът стане наш?“

Във фоайето на общежитието на Младежката християнска асоциация на Монмът Стрийт нощният пазач се прозя и се намести по-удобно на въртящия се стол. За Кристи удобството бе относително понятие. Хемороидите го боляха, на който и бут да пренесеше тежестта си, а тази вечер като че ли бяха по-раздразнени от обикновено. Нощната охрана беше работа, свързана с много седене, или поне полковник Кристи така разбираше задълженията си. Една формална обиколка на сградата към полунощ, колкото да се увери, че всички врати са заключени и залостени, после се връщаше да дреме цяла нощ в стола си и нищо по-малко от земетресение не беше в състояние да го накара да стане отново.

Кристи беше шейсет и две годишен расист и се гордееше, че е такъв. Изпитваше презрение към чернокожите, които се тълпяха по коридорите на общежитието – предимно младежи без дом, хулигани, които местната власт захвърляше на прага му като нежелани бебета. Бебета ли? Бяха до един пълни простаци – вечно се блъскаха, плюеха по чистия под и приказваха мръсотии. И тази нощ, като всяка друга, пазачът се въртеше върху хемороидите си и кроеше планове между дремките как, стига да има възможност, ще ги накара да страдат заради обидите.

Разбра за предстоящата си смърт едва когато усети нещо студено и влажно в ръката си. Той отвори очи и погледна дланта си. Там, колкото и невероятно да беше, имаше отрязана китка. И не стига това, ами двете ръце се здрависваха като стари приятели. Кристи скочи от стола си, издаде задавен звук на отвращение и се помъчи да се освободи от нещото, което стискаше против волята си, като разтърси ръка като човек, по чиито пръсти е полепнала дъвка. Съзнанието му се изпълни с въпроси. Как тази гадост се беше озовала в ръката му, без да разбере? Откъде бе дошла и на кого принадлежеше? И най-обезпокоителният въпрос: как беше възможно нещо, което съвсем очевидно е мъртво , да стиска дланта му така, сякаш изобщо не възнамерява да я пусне?

Кристи посегна към противопожарната аларма, това беше единственото, което му хрумна в тази нелепа ситуация. Но преди да свари да натисне бутона, другата му ръка се пресегна изненадващо към най-горното чекмедже на бюрото и го отвори. Вътрешността на чекмеджето беше образец за подреденост: там, грижливо разположени, лежаха ключовете му, бележникът, графикът и – скрито най-отзад – кукрито 2, което един гурк 3му беше дал по време на войната. Кристи винаги го държеше там – предпазна мярка, в случай че чернокожите се разбунтуват. Кукрито беше превъзходно оръжие, най-доброто, поне според него. Гурките казваха, че с такъв нож можеш да срежеш гърлото на човек толкова бързо и лесно, че врагът ще реши, че не си го улучил... докато главата му не клюмне.

2Кукри е вид непалски армейски жож с извито острие, което се разширява към върха. – Б. пр.

3Непалски войник, който служи в индийските и британските войскови части. – Б. пр.

Сега ръката му хвана кукрито за инкрустираната дръжка и – преди полковникът да проумее какво се кани да направи – стовари острието върху другата му китка, като я отсече с един-единствен елегантен удар. Кристи пребледня, когато кръвта шурна от отрязания крайник. Залитна назад, спъна се във въртящия се стол и се строполи на пода на малкия си офис. От стената падна един портрет на кралицата и се счупи с трясък.

Останалото беше предсмъртен сън: той гледаше безпомощно как двете отрязани ръце – неговата собствена и звярът, който го беше погубил – вдигат кукрито като гигантска брадва; видя как оставащата му ръка изпълзя между краката му и се подготви да бъде освободена; видя как ножът се издига и пада; видя как се врязва в китката му, как разпаря плътта и после отрязва като трион костта. И накрая, когато смъртта най-после настъпи, зърна как трите окървавени животни подскачат ликуващо край краката му – чуканчетата на мястото на китките му кървяха като чучури и горещината, която излъчваше локвата, накара челото му да се изпоти въпреки студенината, която го превземаше отвътре. Благодаря и лека нощ, полковник Кристи.

„Революцията не е трудна“, мислеше си Лявата, докато триото се катереше по стълбите на общежитието. Силата им растеше с всеки изминал час. Подобните на килии стаи бяха на първия етаж, а във всяка от тях имаше по двама затворници. Нищо неподозиращите тирани спяха с ръце на гърдите или върху възглавниците, понякога ги размахваха насън пред лицата си или ги оставяха да висят от леглата. Борците за свобода се промъкваха през открехнатите врати, скачаха върху завивките, докосваха с пръсти очакващите ги длани, подклаждаха скритото им негодувание, подбуждаха ги към бунт.