Робърт Блох: Психо

Защото тя смяташе да стане мисис Сам Лумис, и то бързо. Щеше да пробута на Сам някаква история за наследство. Не на четиридесет хиляди долара — сумата е прекалено голяма и може да предизвика твърде много обяснения — но би могла да я закръгли на петнадесет. И ще обясня, че Лайла е получила същото, бързо е напуснала работа и е заминала за Европа. Затова и няма да се налага да я канят на сватбата.

Вероятно Сам щеше да се инати, нямаше да иска да приеме парите, със сигурност щеше да й се наложи да отговаря на цял поток неудобни въпроси, но все някак щеше да се оправи с него. Налагаше се. Трябваше да се оженят веднага, това бе най-важното. Тогава тя ще носи неговото име, мисис Сам Лумис, съпруга на собственик на железарски магазин в едно градче, отдалечено на осемстотин мили от агенцията на Лаури.

В агенцията на Лаури дори не подозираха за съществуването на Сам. Разбира се те ще отидат при Лайла и тя вероятно веднага ще се сети. Но Лайла няма да каже нищо, не преди да говори предварително с нея.

Когато му дойде времето, Мери ще трябва да е готова да убеди сестра си да не казва нищо на Сам и на властите. Едва ли ще е толкова трудно — Лайла й бе много задължена за всичките тези години, през които Мери бе работила, за да я издържа докато учи. Може би дори ще й даде нейния дял от останалите двадесет и пет хиляди долара. Може би сестра й няма да ги вземе. Някакво решение все пак ще трябва да се намери, плановете на Мери обаче не стигаха чак толкова далече, но когато му дойде времето, отговорът щеше да е готов.

Сега тя трябваше да свърши нещо друго и първата стъпка бе да се добере до Феървейл. В мащаба на картата това бе разстояние от някакви си четири инча, четири незначителни инча червена линия, която свързва две точки. Но й бе отнела осемнадесет часа, за да достигне до тук, осемнадесет часа безкрайно друсане, осемнадесет часа взиране и примижаване пред блясъците на фаровете от насрещното движение или от слънчевите отражения, осемнадесет часа на сгърчена поза и битка с пътя, волана и затъпяващите нетърпими пристъпи на собствената й умора.

А сега беше изпуснала разклонението, валеше, нощта бе настъпила и тя се бе изгубила по непознатия път.

Погледът на Мери попадна върху огледалото на колата и тя видя в него неясното отражение на лицето си. Тъмната коса и правилните черти й бяха познати, но усмивката бе изчезнала и пълните й устни се бяха притиснали в изопната черта. Къде беше виждала това изсушено и изкривено изражение преди?

В огледалото, когато мама умря, когато то се разби на парчета…

През цялото време тя се бе смятала за толкова спокойна, толкова хладна, толкова сдържана. В съзнанието й не бе проникнало чувство на страх, на съжаление или на вина. Но огледалото не лъжеше. Сега то й казваше истината.

Безмълвно то я съветваше да спре. Не можеш да увиснеш на врата на Сам в този вид, да изскочиш от нощта с това лице и тези дрехи, пробутвайки някаква история за набързо хванат самолет. Ти разбира се ще кажеш, че си искала да го изненадаш с добрата новина, но би трябвало да изглеждаш сякаш си толкова щастлива, че не си могла да изчакаш.

Това, което трябваше да се направи, бе да спре някъде за през нощта, да почине хубаво и да пристигне във Феървейл утре сутринта отпочинала и щастлива.

Ако обърнеше колата и тръгнеше назад до мястото, където бе объркала пътя, щеше да стигне до магистралата отново. Тогава би могла да намери някой мотел.

Мери си кимна, съпротивлявайки се на желанието да затвори очи, изправи се рязко и заоглежда пътя през тъмата и дъждовните капки.

Тогава видя надписа, поставен край отклонението, което водеше до малка сграда встрани.

„МОТЕЛ — свободни места“. Надписът не светеше, но може би бяха забравили да го включат, така както и тя бе забравила да пусне фаровете, когато нощта се спусна неочаквано.

Мери приближи с колата. Направи й впечатление, че целият мотел не бе осветен, включително и малката пристройка в края със стъклена стена, която несъмнено служеше за рецепция. Може би беше затворено. Тя караше бавно и се оглеждаше, когато почувства, че гумите на колата прегазват един от онези електрически кабели, които трябваше да сигнализират на дежурния. Сега тя можеше да види къщата на хълма зад мотела, предните й прозорци бяха осветени — вероятно собственикът бе там. Скоро той щеше да дойде.

Тя изключи двигателя и зачака. Сега можеше да чува потискащото барабанене на дъжда и да долови въздишката на вятъра зад гърба си. Спомни си звука, защото така бе валяло в деня, когато погребваха мама, деня, в който тя изчезна в малкия тъмен правоъгълник. Сега мракът отново бе тук и обгръщаше всичко около Мери. Тя бе сама в мрака. Парите не можеха да й помогнат и Сам не можеше да й помогне, защото тя бе тръгнала по погрешен път. Нямаше помощ за нея — бе си изкопала гроба и сега трябваше да легне в него.