Робърт Блох - Психо

Мери допи кафето си, извади от чантата пакет цигари и предложи на мистър Бейтс.

— Не, благодаря, не пуша.

— Имате ли нещо против аз да запаля.

— Разбира се, че не. Моля ви — той се поколеба за момент. — Бих искал да ви предложа нещо за пиене, но… разбирате ли… майка ми не разрешава да се внася алкохол в къщи.

Мери се облегна назад и дръпна от цигарата. Изведнъж тя се почувства агресивно настроена. Смешно е, какво могат да предизвикат малко топлина, малко почивка и малко храна. Преди един час тя беше самотна, нещастна и напълно лишена от самочувствие. Сега всичко се беше преобърнало. Може би това, което чуваше от мистър Бейтс, бе променило настроението й по този начин. Всъщност той бе самотен, нещастен и напълно лишен от самочувствие. Тя имаше усещането, че сякаш бе висока седем фута. И то я подтикна да заговори.

— Не ви се разрешава да пушите. Не ви се разрешава да пиете. Не ви се разрешава да се срещате с никакви момичета. Но с какво всъщност се занимавате , когато не сте зает с мотела или с грижите около майка ви?

Външно той не реагира на тона й.

— О, аз се занимавам с много неща, наистина. Чета доста. Имам хобита — той извърна очи към етажерката на стената и младата жена проследи погледа му. Една препарирана катеричка ги гледаше отгоре.

— Ловец ли сте?

— А, не. Само препарирам. Джордж Блънд ми даде катеричката да я препарирам. Той я е застрелял. Майка ми не разрешава да се докосвам до огнестрелни оръжия.

— Извинете ме, мистър Бейтс, но докога смятате да я карате по този начин? Отдавна не сте малко момче. Крайно време е да осъзнаете, че никой не може да очаква от вас да се държите като дете през целия си живот. Не искам да бъда груба, но…

— Разбирам. Давам си сметка за положението, в което се намирам. Както ви казах аз чета доста. Зная какво казват психолозите за подобни неща. Но аз имам дълг спрямо майка си.

— Нима не бихте изпълнили този дълг към нея, а също и към себе си, ако уредите да постъпи в… някое медицинско заведение?

— Тя не е луда!

Гласът му вече не беше мек и извинителен, а висок и пронизителен. Топчестият мъж се бе изправил на крака и с ръка бе помел една чаша от масата. Тя се разби на пода, но Мери не я погледна, не можеше да откъсне очи от разбитото му лице.

— Тя не е луда! — повтори той. — Няма значение какво си мислите вие или който и да е друг. Няма значение какво казват книгите или какво биха казали лекарите от психиатрията. Знам всичко по въпроса. Биха я освидетелствали набързо и биха я затворили, ако можеха… ако ги оставех те да решават. Но това няма да им се отдаде, защото аз знам . Нима не разбирате? Аз знам , а те не знаят. Не знаят как ме е отгледала, през всичките тези години, когато не е имало никой да се погрижи за нас, как е работила за мен и е страдала заради мен, жертвите, които е правила. И ако сега е малко странна, грешката е моя. Аз съм отговорен. Когато тя дойде при мен онзи път и ми каза, че иска да се омъжи повторно, аз бях този, който я спря. Да, спрях я и съм виновен затова! Няма нужда да ми говорите за ревност, за желание да се властва над другия… аз бях по-лош, много по-лош, отколкото тя въобще би могла да бъде. Десет пъти по-луд, ако това е думата, която искате да употребите. Би трябвало мене да затворят и то на минутата, ако знаеха нещата, които изрекох и направих, начинът, по който се държах след това. И накрая се наложих, тя не се омъжи. Но коя сте вие, че да казвате, кога един човек трябва да бъде откаран. Мисля си, че може би всички ние сме по малко луди от време на време.

Той спря не защото изчерпи думите, а защото изчерпи дъха си. Лицето му бе яркочервено, а смръщените му устни започваха да потръпват.

Мери се изправи.

— Аз… аз съжалявам — каза тя меко. — Наистина. Бих искала да се извиня. Нямах право да говоря така.

— Да, знам. Няма значение. Всъщност аз не съм свикнал да обсъждам тези въпроси с друг. Когато живее сам, човек се пълни с подобни неща като… бутилка. Пълни се натъпква се, като онази катеричка.

Лицето му постепенно възвръщаше предишния си цвят и той се опита да се усмихне.

— Симпатично малко същество, нали? Често ми се е искало да имам нещо живо около себе си, да го опитомя и да се грижа за него.

Мери прибираше нещата си в чантата.

— Вече трябва да тръгвам. Става късно.

— Моля ви недейте. Съжалявам, че избухнах.

— Не е заради това. Наистина съм много уморена.

— Надявах се, че ще си поговорим. Исках да ви разкажа за моите хобита. Имам нещо като работилница в мазето…