Робърт Блох - Психо

Междувременно надникна през прозореца на хола. В първия момент почти не повярва на очите си, никога не бе допускала, че в наше време ще съществуват подобни места.

Дори когато къщата е стара, обикновено винаги има някакви знаци за промените и прогреса в интериора. Но холът, в който тя надничаше, никога не е бил „модернизиран“ — тапети на цветя, тъмен, тежък, украсен с резба махагон, турско червен килим, тапицирани столове с високи облегалки, камина — всичко бе сякаш извадено право от края на миналия век. Нямаше дори телевизор, който да натрапва своята несъобразност на обстановката, но върху една масичка в ъгъла тя забеляза старомоден грамофон с фуния. Сега долавяше тихи гласове и отначало помисли, че те идват от разкошно оформената фуния на грамофона, но след това установи източника на шума. Идваше от горния етаж, от осветената стая.

Мери почука отново, този път с края на фенерчето. Изглежда сега бе успяла да извести за себе си, защото звуците изведнъж пресекнаха и тя долови тихо топуркане. Веднага след това видя и мистър Бейтс да слиза по стълбите. Той достигна до вратата, отвори я и покани с жест младата жена.

— Съжалявам — каза той. — Точно завивах мама в леглото. Понякога тя става малко трудна.

— Казахте, че е болна. Не бих искала да я безпокоя.

— А, няма нищо. Тя вероятно ще заспи като бебе.

Мистър Бейтс хвърли един поглед през рамо към стълбите и прошепна:

— Всъщност тя не е болна, поне не телесно. Но понякога я прихващат едни… — той кимна рязко и се усмихна. — Хайде, дайте да ви закача палтото. Така. Сега, ако ме последвате…

Тя прекоси след него антрето, което минаваше под стълбището.

— Надявам се, че нямате нищо против да хапнем в кухнята — промърмори той. — Всичко вече е готово. Седнете тук, а аз ще сипя кафето.

Кухнята представляваше продължение на хола, тя бе обградена с високи до тавана бюфети със стъклени витрини, разположени от двете страни на старомодна мивка с ръчна помпа за вода. Голямата печка за дърва бе клекнала в единия ъгъл и излъчваше благословена топлина. Дългата дървена маса предлагаше приканваща гледка от колбаси, сирене и домашна туршия в стъклени чинии, пръснати по бяло-червената карирана покривка. В момента Мери не бе склонна да се усмихва на всевъзможните странности, дори и на неизменния бродиран на ръка надпис на стената, който бе напълно в духа на цялата обстановка.

„Бог да благослови тази къща.“

Така да бъде. Това е много по-добре, отколкото да седиш сама в някое опушено провинциално кафене.

Мистър Бейтс й помогна да си напълни чинията.

— Не ме чакайте, почвайте. Сигурно сте гладна.

Тя беше гладна и се нахвърли с голям апетит без да забелязва, колко малко ядеше той. Накрая все пак това й направи впечатление и тя се почувства леко засрамена.

— Но вие не си вземате нищо. Обзалагам се, че вече сте вечеряли.

— Не, не. Просто не съм много гладен, — той й доля кафе. — Страхувам се, понякога майка ми ме разстройва — гласът му отново се понижи и се върна към извинителния тон. — Предполагам, че сам съм си виновен. Не успявам да се грижа достатъчно добре за нея.

— Двамата сами ли живеете тука?

— Да. Никога не е имало никой друг. Никога.

— Трябва да ви е доста трудно.

— Не се оплаквам. Не ме разбирайте погрешно — нагласи си очилата и продължи. — Баща ми се е измъкнал още докато съм бил бебе. Майка ми ме е отгледала съвсем сама. Предполагам, че е имала достатъчно пари от своето семейство, за да се издържа, поне докато съм пораснал. След това тя ипотекира къщата, продаде нивите и построи този мотел. Оправяхме се с него заедно и всичко беше наред, докато новата магистрала не ни отне клиентите. Всъщност вероятно тя ще да е започнала да губи сили още много преди това. Тогава дойде моят ред да се грижа за нея. Но понякога не е много лесно.

— Никакви роднини ли нямате?

— Никакви.

— И никога не сте се женили?

Лицето му почервеня и той сведе поглед към карираната покривка.

Мери прехапа устни.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам за личния ви живот.

— Няма нищо — гласът му беше слаб. — Никога не съм се женил. Майка ми се отнасяше… комично… към тези неща. Аз… аз никога дори не съм сядал на една маса с момиче, както сега.

— Но…

— Звучи странно, нали, в наши дни и на моята възраст. Знам. Но така трябваше. Непрекъснато си повтарях, че тя няма да може да се оправи без мен… може би истината е, че по-скоро аз не бих могъл да се оправя без нея.