Робърт Блох: Психо

Две години. След две години тя щеше да бъде на двадесет и девет. Не можеше да си позволи да блъфира, да направи сцена и да си отиде като някаква двадесетгодишна хлапачка. Знаеше, че няма да срещне много други като Сам Лумис в живота си. Затова се усмихна, кимна с глава и се върна обратно в агенцията на Лаури.

На работа тя наблюдаваше как застарелият Лаури прибира своите пет процента от всяка продажба, която организира. Тя го виждаше как хищно купува ипотеки и прибира имоти, виждаше го как прави лукави обирджийски предложения за пари в брой на отчаяни продавачи и след това как извлича тлъста печалба от лесната и бърза препродажба. Хората винаги купуват и продават. Лаури просто заставаше по средата и измъкваше процент и от двете страни само защото бе срещнал купувача и продавача. Не предлагаше някаква реална услуга, с която да оправдае съществуването си. И въпреки това беше богат. На него не биха му трябвали две години, за да се справи с дълг от единадесет хиляди долара. Понякога той ги изкарваше за два месеца.

Мери го мразеше, както мразеше и повечето от клиентите, с които работеше, защото и те бяха богати. Този Томи Касиди бе един от най-лошите — фрашкан с пари от добив на петрол. Не му се налагаше да се занимава с бизнес, но винаги се оглеждаше за някой добър имот и надушваше страховете и желанията на хората, смъкваше цени и препродаваше изгодно, винаги нащрек за всяка възможност да изстиска някой допълнителен долар от наем или от доход.

За него бе нищо да наброи четиридесет хиляди долара, за да купи на дъщеря си къща като сватбен подарък.

Нещо повече, за него бе нищо да постави стодоларова банкнота на бюрото на Мери Крейн един следобед преди шест месеца и да й предложи „едно малко пътуване“ с него до Далас през уикенда.

Всичко бе станало толкова бързо и с такава кротка и небрежна тъпа усмивка, че тя не успя дори да се ядоса. След това влезе мистър Лаури и случаят беше приключен. Тя никога не отговори на Касиди, насаме или пред хора, и той никога не повтори предложението си. Но тя не го бе забравила. Не можеше да забрави потната усмивка върху дебелото старо лице.

И тя никога не забрави, че този свят принадлежи на хора като Томи Касиди. Те са собствениците и те определят цената. Четиридесет хиляди за сватбен подарък на дъщеря си; сто долара, подхвърлени небрежно на бюрото, за правото да ползват три дена тялото на Мери Крейн.

И аз взех тези четиридесет хиляди долара…

Така се бе развила цялата игричка, но това не беше игричка. Тя наистина взе парите, несъзнателно трябва да беше мечтала за подобна възможност от много, много отдавна. Защото сега изглеждаше, че всичко си идва на мястото, като че ли е част от предварително обмислен план.

Беше петък следобед, на следващия ден банките щяха да бъдат затворени, което означаваше, че Лаури би могъл да провери действията й едва в понеделник, когато тя нямаше да се появи в агенцията.

Към това се прибавяше още едно благоприятно обстоятелство — Лайла бе заминала рано сутринта за Далас — сега тя уреждаше доставките на магазина за грамофонни плочи. Тя също нямаше да се върне преди понеделник.

Мери отиде с колата право до апартамента. Събра си багажа — не всичко, само най-хубавите дрехи — и ги нахвърля в куфара и малката пътна чанта. Тя и Лайла имаха триста и шестдесет долара, скрити в празна кутия от крем, но Мери не ги докосна. Щяха да трябват на Лайла, когато остане сама в апартамента. Искаше й се да остави някаква бележка или знак на сестра си, но не посмя. Тежки дни очакваха Лайла, нямаше да получи помощ от никъде. Може би по-късно все пак нещо можеше да се измисли.

Към седем Мери напусна апартамента, след около час тя спря в някакво предградие и вечеря, след това забеляза надпис запазени „КОЛИ НА СТАРО“ и размени своята лимузина за едно купе. Сделката не бе изгодна, както и следващата замяна, която направи на сутринта в един град, четиристотин мили по на север. Към обед след още една сделка, тя бе получила тридесет долара в брой и очукана стара бричка със смачкана предна лява броня, но не бе недоволна. Важното бе да направи поредица бързи размени, за да прикрие следите си и да духне с някоя развалина, която да я закара до Феървейл. Веднъж добрала се до там, тя да продължи на север, може би до Спрингфийлд, където да продаде последната кола от свое име. Как по тези следи властите щяха да открият местонахождението на някоя си мисис Сам Лумис, която живее на сто мили от там.