Робърт Блох: Психо

Това беше вярно, каза си тя. Най-лошото бе вече зад гърба й. Най-лошото бе вчера следобед, когато открадна парите.

Тя си седеше в агенцията на мистър Лаури, когато старият Томи Касиди извади голямата зелена пачка банкноти и я остави на бюрото. Тридесет и шест хартийки, издадени от правителството, украсени с портрета на дебел мъж, който прилича на бакалин ангросист, и още осем, носещи физиономията на човек, който напомня на предприемач. Но бакалинът ангросист бе Гровър Кливланд, а предприемачът — Уилям Маккинли. А тридесет и шест хиляди, плюс още осем по петстотин прави точно четиридесет хиляди долара.

Томи Касиди ги бе оставил просто така , небрежно разпервайки ги като ветрило, и бе съобщил, че се е решил на сделката и купува къщата като сватбен подарък за дъщеря си.

Докато подписваше документите мистър Лаури също се преструваше, че всичко това за него е обичайно. Но когато старият Томи Касиди си отиде, мистър Лаури вече не успяваше да прикрие възбудата си. Той загреба парите, сложи ги в голям кафяв плик и го залепи. Мери забеляза, че ръцете му трепереха.

— Ето — каза той, когато й подаваше парите. — Занеси ги в банката. Вече е почти четири часа, но аз съм сигурен, че Гилбърт ще се съгласи да ги внесеш. — Той замълча за момент и се вгледа в нея. — Какво става с вас, мис Крейн, да не ви е лошо?

Може би бе забелязал, че нейните ръце трепереха, сега, когато държеше плика. Но това нямаше значение. Тя знаеше какво щеше да каже, и въпреки това бе изненадана, когато думите наистина излязоха от устата й.

— Пак ме заболя главата, мистър Лаури. Всъщност аз точно се канех да ви помоля да ме освободите. И без това пощата вече замина и до понеделник няма да можем да изпратим формулярите по тази продажба.

Мистър Лаури й се усмихна. Той беше в добро настроение и имаше причина. Пет процента от четиридесет хиляди, това прави точно две хиляди долара. Можеше да си позволи да бъде великодушен.

— Разбира се, мис Крейн. Занесете парите в банката и после бягайте в къщи. Искате ли да ви закарам?

— Не, няма нужда. Ще се оправя. Малко почивка…

— Точно така. Тогава ще се видим в понеделник. Човек никога не трябва да си дава зор, винаги съм го казвал.

Той бил казвал… краставици на търкалета. Лаури би се претрепал за един долар и със сигурност беше готов да убие който и да е от служителите си за петдесет цента.

Но мис Крейн му се беше усмихнала много очарователно и бе излязла от агенцията, а и от живота му. Заедно с четиридесетте хиляди долара.

Човек не получава подобна възможност всеки ден. Всъщност, когато се замислиш, разбираш, че някои хора не получават никаква възможност.

Мери Крейн бе чакала своята двадесет и седем години.

Когато бе на седемнадесет години възможността да постъпи в колеж бе изчезнала, тъй като една кола сгази татко. Вместо това Мери постъпи в дванадесетмесечните курсове за секретарки, а после трябваше да издържа мама и малката си сестра Лайла.

Възможността да се омъжи се стопи на двадесет и две години, когато жребият призова Дейл Белтър в армията. Много скоро го изпратиха на Хавайските острови и не след дълго той започна да споменава в писмата си онова момиче. След това писмата престанаха да пристигат. Вече й бе безразлично, когато попадна на съобщението за сватбата.

При това мама беше вече много болна. Трябваха й три години, за да умре, а Лайла бе в училището по това време. Мери бе настоявала, че каквото и да става, малката трябва да постъпи в колеж. Само че целият товар падна върху нея самата. Между деня, прекарван в агенцията на Лаури, и половината нощ край леглото на мама не й оставаше време за каквото и да било друго.

Не й оставаше време да забележи дори как времето изтичаше . Но после мама получи последния удар, настана бъркотията около погребението, Лайла се върна, обикаляше да си търси работа и така нататък, тогава изведнъж Мери Крейн се погледна в голямото огледало и видя там изсушеното и изкривено лице, което я гледаше. Тя бе хвърлила нещо, огледалото се пръсна на стотици парчета и тя разбра, че това още не е всичко — самата тя се бе пръснала на стотици парчета.

Лайла беше чудесна и дори мистър Лаури помогна, като се погрижи къщата да бъде продадена изгодно. Когато приключиха с всичко, бяха им останали две хиляди долара. Лайла си намери работа в един магазин за грамофонни плочи в центъра и двете се пренесоха в един малък апартамент.

— Сега ти ще отидеш на почивка — каза й Лайла. — Истинска дълга почивка. Не, няма смисъл да спориш. Ти се грижеше за семейството цели осем години и е крайно време да си отдъхнеш. Искам да се запишеш в някоя екскурзия. Най-добре с кораб.