Робърт Блох: Психо

— Има и по-лоши неща, които бих могъл да направя. Самата ти си ми го казвала. Поне никога не съм се забърквал в разни каши, някъде навън. Не е ли по-добре да усъвършенствам ума си?

— Да усъвършенстваш ума си? Хайде де! — Втренчен в пода, той я чувстваше зад себе си. — Ти наричаш това усъвършенстване? Не се опитвай да ме заблуждаваш, момче! Избий си го от главата! Това не е като да четеш Библията, нито пък е някаква форма на самообразование. Знам какво четеш ти. Боклуци. И дори по-лошо.

— Между другото това е история на цивилизацията на инките…

— Обзалагам се, че е така. Обзалагам се още, че е пълна с гадости за мръсните диваци, като другата, онази за Южните морета. Ти какво, мислиш си, че не зная за нея , а? Криеш я в стаята си, както и всички останали отвратителни неща, които непрекъснато четеш…

— Психологията не е отвратителна, мамо!

— На това психология ли му казваш? Какво знаеш ти за психологията. Никога няма да забравя времето, когато ми говореше онези мръсотии, никога. Само като си помисля, че един син може да отиде при собствената си майка и да й каже подобни неща!

— Аз само се опитах да ти обясня нещо. То се нарича Едипов комплекс и аз мислех, че ако обсъдим проблема заедно и разумно се опитаме да го осмислим, може би нещата ще се променят към по-добро.

— Да се променят? О, момче! Нищо няма да се промени. Можеш да прочетеш всички подобни книги на света, но пак ще си останеш същия. Не ми трябва да слушам много от тези подли, непристойни измислици, за да разбера какво представляваш. Дори едно осемгодишно дете би те разбрало. То така си и беше , всичките ти приятелчета те разбраха, още на времето. Ти си мамино детенце. Така те наричаха и бяха прави. Такъв си беше, такъв си и винаги ще си останеш. Голямо, дебело, пораснало мамино детенце.

Барабаненето на думите й, барабаненето вътре в него — те го оглушаваха. Шокира го подлостта на изреченото. В един момент щеше да заплаче. Норман тръсна глава. Само като си помислиш, че тя продължава да се държи така с него, дори и сега! Но тя може и ще продължава отново и отново, освен…

— Какво „освен…“?

Господи, нима тя можеше да чете мислите му?

— Знам какво мислиш, Норман. Знам всичко за тебе, момче. Много повече, отколкото можеш да си представиш. Но аз знам и това, дори и него, знам какво си представяш, за какво бълнуваш сега. Мислиш си, че би искал да ме убиеш, нали Норман? Но не можеш. Защото не си достатъчно жизнен. От двама ни аз съм силната. И винаги съм била. Достатъчно и за двамата. Ето защо ти никога няма да се освободиш от мен, дори и да го пожелаеш истински. Разбира се, дълбоко в себе си, ти не го желаеш. Ти имаш нужда от мен, момче. Това е истината, нали.

Норман бавно се изправи. Все още не се осмеляваше да събере сили и да я погледне. Първо трябваше да си внуши да бъде спокоен. Да бъде много, много спокоен. Да не мисли за това, за което тя говори. Да се опита да му се опълчи, да си спомни. Тя е една стара жена, при това малко превъртяла. Ако продължаваш да я слушаш по този начин, накрая и ти също можеш да превъртиш. Кажи й да се качи в стаята си и да си легне. Там и е мястото.

При това за нея ще е по-добре да се качи бързо, иначе този път ще я удуши със собствения й сребърен гердан…

Той започна да се олюлява, устата му работеше, ограждайки думите му, когато се разнесе звънът.

Това означаваше, че някой бе паркирал пред мотела и звънеше, за да бъде обслужен.

Без да си даде труда дори да погледне назад, Норман влезе в антрето, грабна мушамата от закачалката и потъна в мрака навън.

Дъждът кротко валеше от няколко минути, преди Мери да го забележи и да включи чистачките. Тя пусна и фаровете, неочаквано се бе стъмнило и пътят отпред се бе превърнал в неясно очертание между дърветата, които стърчаха от двете му страни.

Дървета? Тя не си спомняше да е имало крайпътни дървета последния път, когато мина оттук. Разбира се това беше миналото лято и тя бе пристигнала във Феървейл посред бял ден възбудена и отпочинала. Сега бе изтощена от осемнадесетте часа непрекъснато каране, но все още помнеше и усети, че нещо не е наред.

Помнеше — това бе думата, която отключи мислите й. Сега тя можеше да си спомни, не много ясно, как се бе колебала преди около половин час при онова разклонение на пътя. Точно така, бе объркала пътя. И ето ти сега, тя бе попаднала някъде, навън валеше и мракът се спускаше…

Съвземи се! Не можеш да си позволиш да се паникьосваш. Най-лошото е вече зад гърба ти.