Робърт Блох - Психо

Бе затворена в мазето. Нямаше никакъв друг изход. Нито изход, нито скривалище. Цялото помещение можеше да се обхване с поглед от някой, който слиза по стълбите към мазето. И без съмнение скоро някой щеше да слезе. Сега тя бе сигурна.

Ако можеше поне за момент да се скрие, тогава, който и да идва след нея ще трябва да слезе до долу. А тя би могла да се опита да се втурне нагоре.

Най-подходящото място бе под самата стълба. Ако можеше и да се покрие със стари вестници или парцали…

Погледът на Лайла попадна върху одеялото, заковано на далечната стена. Голямо индианско одеяло, старо и парцаливо. Тя го дръпна и изгнилата тъкан се откъсна от пироните, с които бе прикрепено. То се смъкна от стената и от вратата.

Вратата. Одеялото я прикриваше напълно, но явно трябваше да има друга стая, може би някакъв старовремски килер. Би бил идеалното място, ако човек искаше да се скрие, за да изчака. Не можеше повече да чака дълго. Вече чуваше отдалечените слаби стъпки отново да минават през коридора и да пресичат кухнята.

Лайла отвори вратата на килера.

Точно тогава тя изкрещя. Изкрещя, когато видя легналата старица, сбръчкана и сивовласа, чието кафяво смръщено лице й се зъбеше в отвратителен поздрав.

— Мисис Бейтс! — простена Лайла.

— Да.

Но гласът не излизаше от тези хлътнали хилави челюсти. Идваше отзад, от горния край на стълбата, където се очертаваше някакъв силует.

Лайла се обърна и зяпна тази безформена, пълна фигура, полускрита от стегнатата рокля, която бе навлечена нелепо, за да покрие дрехите под нея. Младата жена бе вперила поглед в шала, който напомняше за погребален саван, и в бялото ухилено лице под него. Бе впила поглед и в крещящо начервените устни, изкривени в конвулсивна гримаса.

— Аз съм Норма Бейтс — прозвуча високият пронизителен глас.

И тогава се показа ръката, която държеше нож, а краката заситниха по стълбите, а другите крака побягнаха, и Лайла отново изпищя, когато на стълбата се появи Сам, и ножът се вдигна, бърз като смъртта. Сам хвана и изви ръката, която го държеше, извиваше я назад, докато ножът издрънча на пода.

Лайла затвори уста, но писъкът продължаваше. Беше болезнен писък на истерична жена, но той излизаше от гърлото на Норман Бейтс.

Необходима бе цяла седмица, за да се извадят колите и труповете от блатото. Наложи се местната бригада за поддържане на пътищата да прати булдозер и кран, но накрая работата бе свършена. Намериха парите в жабката. Странно нещо, по тях нямаше нито капчица кал, нито капчица.

Горе-долу по същото време, когато свършиха с блатото в Оклахома, бяха заловени и крадците, които бяха обрали банката във Фултън. Но това събитие получи едва половин колона във Феървейлския вестник „Уийкли Хералд“. Почти цялата първа страница бе завладяна от случая Бейтс. Асошиейтед прес и Юнайтед прес се включиха веднага, вдигна се голям шум и по телевизията. Някои от журналистите правеха паралели с аферата Уотъргейт, разиграла се преди няколко години на север. Мнозина се престараваха да разнищят „Къщата на ужасите“ и се оплитаха в страховити догадки за това как Норман Бейтс от дълги години убивал посетителите на мотела. Настояваха за пълно разследване на всеки случай на изчезнал човек в околностите от последните двадесет години и изискваха цялото блато да бъде пресушено, за да се провери дали няма да изскочат нови трупове.

Естествено вестникарите нямаха намерение да финансират подобно начинание.

Шерифът Чамбърс даде многобройни интервюта, някои от които бяха изцяло публикувани, а две от тях — със снимки. Той обещаваше цялостно и пълно разследване на случая. Местният прокурор настояваше за бърз процес (наближаваха предварителните избори през октомври) и не направи нищо за да се противопостави на писанията и слуховете, според които на Норман Бейтс се приписваше канибализъм, сатанизъм, кръвосмешение и некрофилия.

Всъщност той дори не беше говорил с Бейтс, който бе временно изолиран в щатската болница, където бе подложен на наблюдение.

Същото се отнасяше и за разпространителите на слухове, но това обстоятелство не можеше да ги спре. Още преди да измине една седмица се оказа, че практически цялото население на Феървейл, а още повече — жителите на южните му покрайнини са „отдавнашни познати“ на Бейтс. Някои от тях дори му бяха съученици, които още на времето са забелязвали „странности в неговото поведение“. Малцина го бяха „виждали около мотела“, но и те свидетелстваха, че винаги са го „подозирали“. Имаше още хора, които помнеха майка му и Джо Консидин и те твърдяха, че „винаги са знаели, че нещо не е наред в това двойно самоубийство“, но разбира се страховитата сензация от преди двадесет години бледнееше пред последните разкрития.