Робърт Блох - Психо

Лайла втренчено разгледа дрешника и след това се спря пред леглото. Бродирана на ръка кувертюрата беше много хубава, младата жена се пресегна и я пипна, за да усети тъканта по ръката и изплашено отскочи.

В долния край кувертюрата бе грижливо подпъхната под дюшека, а отстрани висеше идеално равно. Но в горния край съвършенството бе нарушено. Да, наистина — пак беше подпъхнато, но бързо и небрежно, така че се подаваше двойната възглавница. По този начин човек си оправя легло, когато бърза…

Младата жена рязко дръпна кувертюрата. Чаршафите бяха мръсно сиви и покрити с малки кафяви пръски. Постелята, както и възглавницата, пазеха слабия отпечатък от човек, направен скоро. По гънките тя почти можеше да очертае силуета на тялото, а в средата на възглавницата имаше дълбока вдлъбнатина, там и кафявите пръски бяха по-едри.

Не съществуват призраци , повтори си Лайла. Стаята беше използвана. Бейтс не спеше тук — неговото собствено легло го доказваше. Но някой бе спал тук, някой бе гледал от прозореца. И ако това не е била Мери, то къде бе тя сега?

Би могла да преобърне стаята, да разрови чекмеджетата, да провери долу. Но за момента това не бе важно. Имаше още нещо, което трябваше да направи преди това, само да можеше да си го спомни. Къде бе Мери сега?

И тогава разбра.

Какво бе казал шерифът Чамбърс? Като че ли бе заварил Норман Бейтс да събира дърва за горене в гората зад къщата?

Дърва за котела на местното парно. Да, така беше. Котела в мазето. Лайла се обърна и се втурна надолу по стълбите. Външната врата бе отворена и вятърът злокобно свистеше из избата. Вратата бе отворена, защото бе използвала шперца. Постепенно осъзна защо бе толкова ядосана откак намери обецата. Защото се страхуваше, а ядът й помагаше да прикрие страха. Страхът от това, което се бе случило с Мери, от това, което тя знаеше , че се е случило с Мери долу в мазето. Страхуваше се за Мери, а не за себе си. Той я бе държал там през цялата седмица, сигурно я бе измъчвал, сигурно й бе правил онова, което правеше мъжът в онази гадна книга, бе я измъчвал, докато бе научил за парите, и тогава…

Мазето. Тя трябваше да намери мазето.

Пипнешком Лайла се спусна по стълбите до коридора на долния етаж и влезе в кухнята. Намери ключа, запали лампата и се стресна от малкото мъхесто същество, снишило се за скок от полицата. Беше само една препарирана катеричка, а копчестите й очи отразяваха идиотски живо светлината.

Стълбите за мазето бяха право пред нея. Тя заопипва стената докато пръстите й не попаднаха на нов ключ. Светлината идваше от долу — слаб и колеблив блясък от мрачните дълбини. Като контрапункт на потропването на токчетата й изтрещя гръмотевица.

Голата крушка висеше точно пред котела. Голям котел, с тежка желязна врата. Лайла стоеше и го гледаше. Беше се разтреперила и си го призна пред себе си, сега бе готова всичко да признае. Глупаво бе от нейна страна да дойде тук сама, глупаво бе всичко, което бе направила и което правеше в момента. Но трябваше да го направи, заради Мери. Трябваше да отвори котела и да види това, което знаеше, че е вътре. О, боже, ами ако огънят още гореше? Ами ако…

Но вратата бе студена. Нямаше огън в котела, нямаше огън в мрака на напълно празното огнище зад вратата. Тя стоеше и гледаше без дори да се опита да използва машата. Никакви въглени, никаква миризма на огън, въобще нищо. Ако не бе почистван наскоро, котелът не бе използван от пролетта.

Лайла се обърна. Тя забеляза старомодни корита за пране, а до стената — маса и стол. На масата имаше бутилки и дърводелски инструменти, а също набор от ножове и игли. Част от ножовете бяха извити по странен начин, а някои от иглите бяха сложени на спринцовки. Зад тях се издигаше купчина дървени блокчета, дебела жица и големи безформени буци бяло вещество, което тя не можеше веднага да разпознае. Едно от по-големите парчета приличаше на отливка, която тя бе носила като дете, когато си бе счупила крака. Лайла приближи масата, впила поглед в ножовете с озадачено внимание.

И тогава чу звука.

Първо помисли, че е гръмотевица, но след това се появи поскърцването на дъските над главата й и тя разбра.

Някой бе влязъл в къщата. Някой ходеше на пръсти в коридора. Дали не беше Сам? Може би бе дошъл да я потърси? Но тогава защо не я извика?

И защо затвори вратата на мазето?

Вратата на мазето току-що се бе затворила. Тя успя да чуе слабото изтракване на бравата и шума от отдалечаващите се стъпки. Натрапникът вероятно се качваше на горния етаж.