Робърт Блох - Психо

Лайла почука отново, в отговор отекна стенанието на къщата. Шумът на дъжда потопи всичко и младата жена не си даде труда да се вслуша.

Е добре, беше ядосана — тя си признаваше — а и как да не бъде? Цяла седмица да слушаш само „не се безпокой“, „бъди спокойна“, „отпусни се“, „още малко търпение“ . Ако ги беше послушала още щеше да си бъде във Форт Уърт, въобще нямаше да идва тук. Но беше разчитала, че поне Сам ще й помогне.

Трябвало е да бъде по-прозорлива. О, той не беше лош, дори беше привлекателен в известен смисъл. Но този негов бавен, предпазлив, консервативен, провинциален маниер. Толкова си подхождаха с шерифа. Не поемай никакви рискове — това бе цялата им философия.

Тя повече не можеше така. Особено като намери обецата. Как можеше Сам да продължава да вдига рамене и отново да я праща при шерифа? Защо просто не сграбчи Бейтс, защо не изтръгна от него истината с юмруци? Ако тя беше мъж, щеше да постъпи точно така. Едно обаче бе ясно — бе разчитала твърде много на другите. На другите, които не се интересуват, които искат единствено да си спестят неприятностите. Вече не вярваше, че Сам ще си рискува главата и със сигурност не разчиташе на шерифа.

Ако не беше толкова ядосана сега нямаше да прави това, но й беше писнало от тяхната предпазливост и от теориите им. Има моменти в които трябва да престанеш с анализите и да се довериш на чувствата си. А това си беше въпрос изцяло на чувство — на фрустрация, ако трябва да бъде точна, което я караше да продължава безнадеждното търсене откак бе намерила обецата на Мери. Сигурно имаше и още нещо друго в къщата. Трябваше да има. Не искаше да постъпва глупаво сега, трябваше да се държи разумно, но трябваше да провери сама. След това щеше да остане достатъчно време на Сам и шерифа да продължат.

Само мисълта за тяхното самодоволство я накара да раздруса дръжката на бравата. Това нямаше да помогне. Тя вече знаеше, че нямаше кой да й отговори отвътре. И искаше да е така. Там бе целия проблем.

Лайла започна да рови в чантата си. Всички тези скучни стари лафове — в дамската чанта можело да се намери всичко — Сам и шерифът сигурно ги харесват. Пиличка за нокти? Не, няма да й свърши работа. Някъде беше мушнала един шперц. Сигурно бе в отделението за монети, което не използваше. А, да, ето го.

Мушна го в ключалката и се опита да го завърти. Не поддаде и тогава тя опита в обратна посока. Сега като че ли превъртя, но пак нещо…

И отново гневът й помогна. Тя рязко завъртя ключа. Разнесе се леко прещракване, но ключалката се предаде. Натисна дръжката и усети, че вратата се отдалечава от нея. Беше отворена.

Лайла влезе в антрето. Вътре бе по-тъмно, отколкото под навеса на входа. Но тук някъде на стената трябваше да бъде ключа за осветлението.

Напипа го и го щракна. Голата крушка от тавана хвърли слаба и болезнена светлина по надрасканите и парцаливи тапети. Какво ли изобразяваше техния мотив — грозде или виолетки. Отвратително. Сякаш бяха от миналия век.

Бързият поглед към хола потвърди това заключение. Лайла не си направи труда да влезе. Стаите на партера можеха малко да почакат. Арбогаст бе казал, че забелязал някой да поглежда от прозорците на горния етаж. От там трябваше да почне.

Нямаше ключ за осветление на стълбището. Лайла се заизкачва бавно като опипваше перилата. Когато достигна площадката падна и се разнесе гръм. Сякаш цялата къща се разтресе. Неволно Лайла потръпна, но след това се посъвзе. Беше неволно, каза си тя. Съвсем нормално. Няма нищо страшно в една празна къща, разбира се. Сега вече можеше да включи осветлението в антрето на горния етаж. Тук тапетите бяха на зелени райета. Ако това не можеше да я изплаши, то нищо не би могло. Ужасно!

Можеше да избира между три врати. Първата водеше към банята. Лайла никога не бе виждала подобно нещо, освен в музей — не, поправи се тя, в музеите няма изложби на бани. А тази заслужаваше да я покажат. Висока вана на крачета, открити тръби под мивката и тоалетната чиния, до която висеше металната верига на казанчето. Над мивката висеше малко огледало, напукано и покрито с петна, но не и чекмедже за лекарства под него. Имаше още шкаф за бельо, пълен с кърпи и чаршафи. Тя се зарови по лавиците му, но тяхното съдържание не й каза нищо, освен че Бейтс си даваше прането навън. Чаршафите бяха идеално изгладени и прилежно сгънати.

Лайла избра втората врата и включи осветлението. Отново слаба гола крушка, но светлината й бе достатъчна за да разкрие истината за стаята. Спалнята на Бейтс — необикновено малка и необикновено сгърчена, с ниско легло, по-подходящо за малко момче, отколкото за възрастен мъж. Вероятно той винаги е спал тук, още от дете. Самото легло беше небрежно оправено и недвусмислено издаваше, че е било използвано наскоро. В ъгъла до дрешника имаше скрин — един от онези старинни ужаси с тъмен орехов фурнир и корозирали дръжки. Никакви скрупули не можеха да й попречат да прерови чекмеджетата.