Робърт Блох - Психо

— Вярно — бутилката тропна на бюрото. — Доста самотен.

— Но пък от друга страна трябва да е интересно, предполагам. Бас държа, че се отбиват всякакви хора в места като това.

— Пристигат и заминават. Не им обръщам голямо внимание. С времето започват да не ти правят впечатление.

— Отдавна ли държите този мотел?

— Повече от двадесет години. Всъщност винаги съм живял тук.

— И се отравяте с всичко сам?

— Точно така — с бутилката в ръка Бейтс обиколи бюрото. — Дайте да ви налея.

— Няма нужда, наистина.

— Няма да ви навреди. Пък и няма да кажа на жена ви. — Бейтс се захили. — Аз не обичам да пия сам.

Той наля и се оттегли зад бюрото.

Сам се облегна назад. Лицето на другия беше само едно сиво петно в сгъстяващия се мрак. Отново над главите им се разнесе гръмотевицата, но не блесна светкавица. А тук вътре всичко изглеждаше тихо и миролюбиво.

Докато гледаше и слушаше този човек Сам започна да се чувства леко засрамен. Та той беше толкова… толкова обикновен , да го вземат мътните! Трудно можеше да се допусне, че е забъркан с нещо подобно.

А и в какво точно бе забъркан, ако въобще беше забъркан? Сам не знаеше. Мери бе откраднала някакви пари, Мери бе нощувала тук, тя си бе изпуснала обецата под душа. Може и сама да си е ударила главата или да се е одраскала с обецата. Да, и би могла да замине за Чикаго, както изглежда предполагаха Арбогаст и шерифа. Всъщност, оказваше се, че той не познаваше достатъчно добре Мери. В известен смисъл сестра й му бе станала по-близка. Добро момиче, но доста темпераментно и импулсивно. Склонно към прибързани заключения и действия. Като тази работа с желанието й непременно да нахълта в къщата на Бейтс и да я претърси. Добре, че беше я разубедил. Нека да доведе шерифа. А може би дори това бе грешка? Така както се държеше в момента, Бейтс никак не приличаше на човек с нечиста съвест.

Сам си спомни, че от него се очаква да поддържа разговор. Не можеше просто да си седи тук.

— Бяхте прав — промърмори той. — Заваля много силно.

— Обичам шума на дъжда — отвърна Бейтс. — Обичам да се сипе като из ведро. Вълнуващо е.

— Никога не съм го възприемал по тази начин. Предполагам, че животът тук е предимно спокоен.

— Не знам. И ние си получаваме своя дял.

— Ние? Мислех, че живеете сам.

— Казах, че сам се грижа за мотела. Но той е на двама ни. На майка ми и на мен.

Сам щеше да разлее уискито. Той наклони чашата, която бе стиснал здраво в юмрук.

— Не знаех…

— Че откъде да знаете. Никой не знае. Понеже тя винаги си стои в къщата. Така трябва. Вижте, повечето хора смятат, че тя е умряла.

Гласът беше спокоен. Сам не можеше да види лицето му в мрака, но знаеше, че и то е спокойно.

— Всъщност, тук все пак се случват вълнуващи събития. Например като преди двадесет години, когато майка ми и чичо Джо Консидин изпиха отровата. Тогава аз извиках шерифа и той дойде, за да установи, какво се е случило. Майка ми бе оставила бележка, в която обясняваше всичко. След това имаше разследване, но мене не ме разпитваха, защото бях болен. Много болен. Откараха ме в болницата и лежах там дълго. Толкова дълго, че едва успях да направя необходимото, когато излязох. Но аз се справих.

— Справили сте се?

Бейтс не отговори, но Сам чу кълколенето и после тръскането на бутилката върху бюрото.

— Я пак да ви налея — каза Бейтс.

— Още не.

— Настоявам — той вече заобикаляше бюрото и когато се пресегна за чашата му, сянката на едрото му тяло падна върху госта.

Сам се дръпна.

— Първо ми разкажете останалото — каза той бързо.

Бейтс се спря.

— А, да. Аз си прибрах мама в къщи. Това беше най-вълнуващото, нали разбирате — да отидеш през нощта в гробищата и да разкопаеш гроба. Тя бе затворена в ковчега вече толкова дълго време, че в началото дори и аз помислих, че е умряла. Но тя не беше, разбира се. Не би могла да бъде. Как иначе щеше непрекъснато да поддържа връзка с мен, през цялото време докато бях в болницата. Всъщност тя беше само в състояние на транс, ние го наричаме отложена жизненост. Знаех как да я съживя. Има си начини, въпреки че някои ги наричат магия. Магия — та това е само етикет, разбирате ли! Напълно безсмислен. До скоро хората са смятали и електричеството за магия. Всъщност то е сила, която може да бъде безопасна, стига да й знаеш тайните. Животът също е сила, витална сила. И подобно на електричеството тя също може да бъде включвана и изключвана. Аз я бях изключил и знаех как да я включа отново. Разбирате ли ме?