Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Сегашното човечество представляваше жалка пародия на някогашната благородна раса; то трябваше да търси спасение не само от неблагоприятните природни условия, но и от собствения си нравствен упадък. Всички, които можеха, се устремиха на север и към Антарктика; останалите прекарваха живота си в невъобразими вакханалии, стараейки се да не мислят за предстоящите бедствия. В град Борлиго се състоя масова екзекуция на новите пророци, чиито мрачни предсказания не се сбъднаха след месеци на тревожно очакване. Жителите на тези градове не смятаха за нужно да отстъпват на север и просто спряха да се измъчват с размисли за надвисналия край.

Гибелта на тези самонадеяни глупци, надяващи се да надхитрят съдбата, навярно е била ужасна! Ала почернелите, овъглени от адския зной градове пазят вечно мълчание за случилото се…

Междувременно онези смелчаци, заселили се по чуждите брегове на Арктика и Антарктика, се радваха на такъв мек климат, с какъвто в далечното минало бе благословен Южен Ярат. Човечеството бе получило отсрочка. Плодородната северна почва позволи да се възроди античното изкуство на земеделието и постепенно онзи начин на живот, който хората някога бяха водили, започна да се утвърждава на новите територии. Тук обаче нямаше нито шумни тълпи, нито монументални архитектурни съоръжения, понеже мигриралото население не беше многобройно и се бе разпръснало по новите земи, основавайки множество неголеми селища.

Колко хилядолетия просъществуваха там, не е известно. Слънцето не бързаше с обсадата на това последно убежище на човешкия род и с течение на времето по тези места се оформи раса от силни и здрави хора, забравили не само спомените, но и легендите за древните, изгубени навеки земи. Този нов народ нямаше особени интереси към мореплаването и не познаваше летателните апарати. Неговите оръдия на труда се отличаваха с крайно примитивна конструкция, а безнадеждно деградиралата култура дори не правеше опити да се възроди. Въпреки всичко тези хора бяха доволни от живота си и възприемаха топлия климат на Антарктика и Арктика като нещо съвсем обичайно и естествено.

Просто душните и наивни земеделци дори не подозираха за суровите изпитания, които ги очакваха. Поколение след поколение никой не се замисляше, че водните запаси на планетата постоянно намаляват, а нивото на световния океан — все още необятен и бездънен — се понижава с всеки следващ век. Дамоклевият меч на неизбежното засушаване бе надвиснал и над океанската шир. Хората от полярните области не разполагаха с прецизни прибори, с чиято помощ да регистрират настъпващите изменения, но дори и да откриеха, че водата в моретата намалява, едва ли щяха да изпаднат в паника. Все пак нивото на световния океан се понижаваше едва с няколко сантиметра за столетие… Ала времето течеше, столетията се сменяха и сантиметрите се превръщаха в километри.

Накрая настъпи денят, в който океаните изчезнаха от лицето на Земята и водата се превърна в безценно съкровище. Човечеството бавно заселваше всяко кътче на Арктика и Антарктика, а градовете от екваториалната зона, както и голяма част от оцелелите в по-късно време обитаеми земи, бяха напълно забравени и не се споменаваха даже и в легендите.

И ето че на безметежния живот на земните жители отново беше сложен край, защото вода на планетата бе останала само в дълбоките пещери. Ала тъй като и тези оскъдни източници бяха недостатъчни, хората се отправяха на дълги експедиции в търсене на живителната течност и мнозина издъхваха по пътя, застигани от жаждата. В същото време тези пагубни изменения настъпваха тъй бавно и постепенно, че всяко ново поколение се отнасяше с недоверие към разказите на своите родители. Човечеството се боеше да погледне истината в очите и да признае, че в отминалите времена горещината не е била толкова ужасна, а водните запаси никога не са били тъй нищожни като сега. Обаче никой не искаше да вярва в мрачните предсказания за настъпването на унищожителна засуха и зной. Този процес продължи до самия край, когато на Земята вече живееха едва няколкостотин души, тежко дишащи под палещото слънце. Само това бе останало от някогашните милиарди, населявали обречената планета.

Но и тези стотици непрекъснато се стопяваха, докато не се редуцираха до няколко десетки нещастници, криещи се сред чезнещата влага на пещерите и ясно съзнаващи неизбежния си край. Жизненият периметър на тези хора беше тъй тесен, че никой от тях не бе съзирал онези неголеми участъци лед, които — според преданията — все още бяха останали на самите полюси. Ала дори този митичен лед да съществуваше, едва ли някой от оцелелите би могъл да се добере до него по безкрайните, изпепелени от слънцето пустини. С всяка следваща година и бездруго малобройното човешко племе неумолимо се стопяваше…