Шарлейн Харис - Мъртви на прага

— Да, Суки? — чу се спокойният глас на Анди.

— Нека те попитам нещо, Анди.

— Слушам.

— Когато простреляха Сам… — започнах аз и млъкнах, опитвайки се да формулирам въпроса си.

— Да? — подкани ме Анди. — Слушам те…

— Вярно ли е, че неговият куршум е различен от останалите?

— При някои от случаите не са открити куршуми — уклончиво отговори Анди.

— Хм… добре — казах аз, благодарих му и затворих, без да съм сигурна дали съм открила отговора на въпроса си. Трябваше да пропъдя този проблем от съзнанието си и да се заловя с нещо друго. Рано или късно отговорът щеше да ме намери. Поне така се надявах.

Остатъкът от вечерта премина спокойно — нещо, което рядко ми се случваше напоследък. Имах малка къща за чистене, малък двор за поддържане и много свободно време. Четох книга около час, реших една кръстословица и си легнах към единайсет.

За мое изумление, никой не ме събуди посред нощ. Никой не умря, никой не запали къщата ми и на никого не му се наложи да ме уведоми за каквато и да било драма.

На другата сутрин — за пръв път от една седмица насам — се събудих бодра и отпочинала. Часовникът ме увери, че съм спала непробудно цели единайсет часа. Е, в това нямаше нищо изненадващо. Не усещах почти никаква болка в рамото; съвестта ми най-после намери покой. За мое огромно облекчение, нямах почти никакви тайни за пазене. Мои тайни; с чуждите бях свикнала.

Тъкмо допивах кафето си, когато телефонът звънна. Оставих книгата си на кухненската маса и вдигнах слушалката.

— Ало — изчуруликах.

— Събитието е днес — започна Алсид с преливащ от вълнение глас. — Трябва да дойдеш.

Спокойствието ми трая точно трийсет минути. Трийсет минути, за бога!

— Предполагам, че визираш предизборния диспут на кандидатите за лидер на глутницата.

— Естествено.

— Би ли ми припомнил защо се налага да присъствам и аз ?

— Защото си приятел на глутницата — отсече той. Тонът му не търпеше възражения. — Кристин специално подчерта, че трябва да присъстваш като свидетел.

Може би щях да поспоря с него, ако не беше споменал Кристин. Съпругата на бившия лидер на глутницата ми се стори разбрана и интелигентна жена.

— Добре — казах, стараейки се да не звуча сърдито. — Къде и кога?

— По обяд, в празната сграда на улица „Клермонт“, номер 2005. Преди там се помещаваше издателство „Дейвид&Ван Сач“.

Изслушах инструкциите му и затворих. Докато се къпех, обмислих тоалета си и реших да се облека като за спортно състезание — старата ми дънкова пола и червена блуза с дълъг ръкав. Обух си червен чорапогащник (полата беше доста къса) и очукани черни обувки с нисък ток. Надявах се Кристин да не поглежда към краката ми. Скрих сребърното си кръстче под блузата — върколаците не се интересуваха от религията ми, но среброто можеше да ги подразни.

Издателство „Дейвид&Ван Сач“ бе заемало доста модерна сграда в също толкова модерен индустриален район, който в днешния съботен ден изглеждаше почти пуст. Всички околни сгради си приличаха — стени от сив камък и тъмно стъкло, заобиколени от тревни площи, декоративни храсти и красиви бордюри. Встрани от издателството имаше изкуствено езерце, а над него — дървено мостче. След един освежителен ремонт сградата щеше да добие представителен вид. Сега, в края на зимата, изсъхналите миналогодишни растения се клатеха от ледения вятър. Голите храсти се нуждаеха от подрязване. Водата в езерото изглеждаше застояла, а по повърхността й плуваха боклуци. На паркинга имаше около трийсет коли, в това число и линейка, което ми се стори доста зловещо.

Докато крачех по мостчето към входа на сградата, се разтреперих от студ, макар че носех яке. Може би трябваше да облека по-дебело палто, но не сметнах, че ще ми с нужно за такова кратко разстояние. Изсъхналата трева и ясното светлосиньо небе се отразяваха в стъклената фасада.

Замислих се дали да почукам, но ми се стори неуместно, затова натиснах бравата на червената входна врата и влязох направо. В празното фоайе имаше двама души. Те се запътиха към сива двойна врата и аз ги последвах със свито сърце.

Влязохме в голяма зала — бивш производствен цех, може би, или административен отдел — с високи тавански прозорци, през които се процеждаше оскъдна светлина. В центъра на помещението имаше група хора.

Изборът ми на дрехи се оказа пълен провал. Жените носеха изискани костюми от панталон и сако, а тук-там се забелязваше и по някоя рокля. Свих рамене. Откъде можех да зная?