Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

— Сигурна ли си, че ще можеш да караш? Реакцията на такъв шок…

— Ще се оправя. Дай ми ключовете. Изчакваш тук петнайсет минути. Ако нещо се обърка… ако ми се стори, че нещо не е както трябва… ще се върна. В противен случай отиваш на мястото, което избрахме. Помниш ли къде е?

— Оставаше и да не помня!

Тя се усмихна — или поне разкри зъбите и трапчинките си.

— Това се казва хъс — отсече и слезе от форда.

Петнайсетте минути се проточиха ужасно дълго, но Чад ги изчака да изминат до последната секунда. Деца, всички без изключение с предпазни каски, изпърдяваха нанякъде с колелетата си. Жени, много от тях с пазарски чанти, се разхождаха по двойки. Забеляза една старица, която трудно пресичаше булеварда, и в сюрреалистично озарение реши, че това е госпожа Рестън, но когато тя се приближи, разбра, че се е припознал. Тази жена беше много по-възрастна от госпожа Рестън.

Петнайсетте минути почти бяха изтекли, когато Чад проумя — съвсем трезво и ясно, — че може да сложи край на цялата история, като си замине с колата. Резервните ключове бяха у него. Нора щеше да се оглежда в парка, но нямаше да го види. Не той, а тя щеше да вземе такси до Бруклин. А щом се прибереше, щеше да му благодари. Щеше да каже: „Ти ме спаси от мен самата“.

А после? Щеше да си вземе месец отпуска. Никакво преподаване. Щеше да впрегне всичките си сили, за да завърши книгата. Да заложи всичко на една карта!

Вместо това слезе от форда и отиде в парка, стиснал здраво камерата на Чарли Грийн. Хартиената торба, в която щеше да я прибере накрая, беше натъпкана в джоба на якето му. Три пъти провери свети ли зелената лампичка. Колко ужасно би било да минат през целия този ад и да открият, че камерата не се е включила! Или че не е свалил капачката от обектива!

Нора седеше на една пейка. Щом го видя, отметна косата от лявата страна на лицето си. Това бе сигналът. Щяха да действат.

Зад нея имаше детска площадка с разните там люлки, въртележка, кончета на пружини, катерушки. В този час почти нямаше деца. Майките им се бяха събрали на групичка в другия край, приказваха си и се смееха, и само хвърляха по някое око на децата.

Нора стана от пейката.

„Двеста хиляди долара“ — помисли си Чад и вдигна камерата. Сега, при започване на истинския екшън, изпита спокойствие.

Засне всичко като професионалист.

Чад спря пред блока и изтича нагоре по стълбището. Беше сигурен, че няма да я завари вкъщи. Беше я видял как си плюе на петите, а майките почти не ѝ бяха обърнали внимание — струпаха се около пострадалото момченце, към четиригодишно, — но въпреки това бе сигурен, че няма да я завари вкъщи, че ще го потърсят от полицейския участък със съобщението, че жена му е рухнала и е направила пълни самопризнания, включително за неговото съучастие. По-лошо: че е издала Уини и всичко е било за тоя, дето духа.

Ръката му трепереше толкова силно, че не можеше да уцели ключалката; ключът безразборно се удряше в патрона, без дори да се приближи до прореза. Чад тъкмо оставяше на пода хартиената торба (сега ужасно намачкана) с видеокамерата, за да освободи лявата си ръка и да придържа с нея дясната, когато вратата се отвори.

Нора носеше срязани джинси и блузка без ръкави — облеклото ѝ под дългата пола с грозното яке. По план тя трябваше да свали маскировката си в колата, преди да потегли. Беше заявила, че може да се преоблече светкавично, и явно не беше излъгала.

Чад я привлече към себе си с такава сила, че се чу глух звук от сблъсъка на телата им — не беше романтична прегръдка.

Нора изтърпя това менгеме няколко секунди, после каза:

— Влез. Стига си висял на прага. — Веднага щом вратата към външния свят се затвори, го попита: — Засне ли всичко? Само не ми казвай, че не си. Прибрах се преди половин час и оттогава не съм спряла да крача като госпожа Рестън посред нощ… като госпожа Рестън, само че надрусана, де… и се чудех…

— Аз също се тревожех. — Той отметна косата от челото си, което направо пламтеше. — Нори, уплаших се до смърт .

Тя изтръгна чантата от ръцете му, надникна вътре и яростно изгледа мъжа си. Беше свалила тъмните очила. Сините ѝ очи святкаха.

— Кажи ми, че си го заснел.

— Да. Поне така мисля. Би трябвало. Още не съм проверил.

Погледът ѝ стана още по-изпепеляващ. „Внимавай, Нор, както е тръгнало, ще запалиш пожар“ — помисли си той.

— Само имай късмета да не си! Когато не се разхождах напред-назад, седях в тоалетната. Стомахът ме присвива… — Нора отиде до прозореца и погледна навън. Чад отиде при нея — страхуваше се, че тя знае нещо, което не му е известно. Но на улицата имаше само обикновени минувачи, излезли по своите си задачи.