Ернст Мулдашев - В обятията на Шамбала

Много често тибетците идвали на мястото, където се намирали развалините на източния Вавилон, после отивали на поклонение пред свещения Кайлас, извършвали свещената парикарма и молели Кайлас да върне големите хора. Но Кайлас мълчал. Скоро те забелязали, че сред развалините, вече затрупани от пясъка, се е заселила някаква черна сила. Пристигналите тук започнали да се убиват един друг без причина. Тръгнал слух, че Кайлас е омагьосал мястото и че там се е заселило безтелесно същество, което се храни със злите хорски мисли. Всеки можел да се убеди със собствените си очи. Защото тук злобните човешки мисли не само не можели да бъдат скрити, но и се осъществявали. Хората престанали да посещават мястото, а дори и да отивал някой, винаги бил съм. Но дори и самотниците често не издържали влиянието на онези лоши мисли, които излизали от самите тях и те полудявали или молели Бог телата им да се вкаменят.

Тибетците го нарекли Мястото на гладния дявол. Те винаги разказвали на другите хора ужасни истории, защото знаели, че там страхът се притъпява. Били дълбоко убедени, че страхът е свято чувство и предпазва от лоши мисли и зли деяния. Обаче в Мястото на гладния дявол страхът не защитавал човека, затова той постъпвал, както му харесва.

Рафаел Юсупов изхърка рязко, та чак подскочих. После вдигна ръка, погледна ме с мътен поглед и попита:

— Какво, не спиш ли?

— Нещо не ми се спи…

— Да! Въздухът не стига… — отрони Юсупов и мелодично захърка, „издухвайки“ ниските ноти. Докато го слушах, си помислих, че днес би трябвало отново да се срещнем с монаха.

Тленнурпу. Неговата килия в манастира Чу-Гомпа беше наблизо. „Шофьорът“ Лан-Вин-Е не ми даде да си поговоря подробно с него, понеже стриктно изпълняваше нареждането на спецслужбите да възпрепятства продължителните ни контакти с тибетските монаси. Според краткия му разказ навремето Тибет е бил управляван от Бога на демоните. Той седял на Кайлас, а жена му — на Мястото на гладния дявол. Когато 28-те добри богове победили Бога на демоните, Кайлас засиял. Сияело и Мястото на гладния дявол. Светлината идвала от камъка Шантамани. Може би Гладният дявол е бил изпратен там от Кайлас, за да го защити.

Тихичко се измъкнах от палатката, извадих несесера и с удоволствие се избръснах. Измих се в ручейчето, като не забравих да изтрия и огледалцето. Намръщих се при допира на лицето ми до ухаещата кърпа. После запалих примуса, кипнах вода за закуската и като влязох в ролята на Алберт, изревах:

— Ставайте! Ставайте! Никой да не си прави оглушки!

Момчетата се заизмъкваха от палатките. Радвах се на сънените им лица, усещайки свежестта на своята измита и дори обръсната физиономия.

Веднага след закуската отидох при Тату и го помолих тихомълком да ми уреди среща с монаха Тленнурпу без знанието на Лан-Вин-Е, който трябваше да ни чака в манастира Чу-Гомпа.

— Не, не, не! — уплаши се той. — Не бива! Лан-Вин-Е вижда всичко! По-добре е да му кажете.

Заедно с Равил и Тату потеглихме начумерени по платото към манастира Чу-Гомпа. Пръв ни посрещна Лан-Вин-Е. Лицето му не изразяваше никакви емоции. Вложих цялата си енергия и го помолих да поговоря с Тленнурпу. Той учудващо лесно се съгласи, но постави условието разговорът да се състои в негово присъствие.

Малко по-късно се срещнахме и след обичайните поздрави аз казах:

— Бих искал да продължим разговора си за Мястото на гладния дявол. Днес имам намерение да го посетя…

Веждите на монаха се повдигнаха, очите му се разшириха.

— Не ходете. То е омагьосано.

— Бил ли сте там?

— Да, но сам. Не бива да ходите двама души едновременно.

— Разбирам…

— Дин, дин, дин — намеси се в разговора Лан-Вин-Е, като побутна преводача Тату, който освен тибетски знаеше и английски, и китайски.

— Дуау, дуау, дуау — отвърна му Тату, от което „разбрах“, че го осведомява за желанието ми да отида на Мястото на гладния дявол.

— Бя, бя, бя — каза Лан-Вин-Е. Стана ми ясно, че е против.

— Позволете да продължа разговора си с монаха! — помолих ги аз.

— Please — пръв отговори Тату.

— Как се чувствахте там?

Тленнурпу ме погледна с тъмнокафявите си очи:

— Лошо.

— В какво се изразяваше това „лошо“?

— Е… — монахът поизчака с отговора — там ставаш… зъл.

— Много зъл ли?

— Много.

— Приисква ти се да убиеш някого?

— Ядосваш се силно и всичко ти се струва гадно. Главата ти се пълни с лоши мисли.

— А ако до теб стои приятел?