Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Веднъж реших да тествам системата и си останах вкъщи цяла седмица. Дори не ми се наложи да наваксвам, когато пак тръгнах на училище. Върнах се само защото ми доскуча. Тъжно, но факт. Бях оставила всички на мира, за да може и те да ме оставят на мира. Не излизах по тъмно и всяка вечер заспивах под приспивната песен на гърмежи и сирени. Когато мъжът, който косеше моравата на баба, идваше два пъти в месеца, се криех под леглото, в случай че реши да влезе в къщата.

Вероятно е бил между двайсет и пет и трийсетгодишен, може би и малко по-възрастен. Винаги носеше джинси, които му бяха твърде тесни и с прекалено ниска талия — опитваше да покаже възможно най-много от чатала си, който дори на онази възраст не ми се струваше особено впечатляващ. Обичаше да ми вика „хубаво момиченце“ и ако ме завареше, когато се връщах от училище, се опитваше да ме докосне и да ме накара да му нося разни неща. Веднъж го ритнах право в топките. Той изруга и ме подгони из къщата, но се спъна в елена в антрето и баба му се нахвърли, задето вдигал прекалено много шум, докато си гледала сапунките.

След това висях на бензиностанцията през няколко пресечки, чакайки джипа му да профучи покрай мен.

— И родителите ти никога не са се питали дали си добре? — Знае, че въпросът е глупав, но вече го е изрекъл и сам кима, макар устните му да се изкривяват.

— Родителите ми никога не ме посетиха, никога не се обадиха, никога не пратиха картичка, подарък или каквото и да било друго. Мама пишеше чекове през първите три месеца. Татко — през първите пет, но после и те спряха. След като отидох при баба, повече нито видях, нито чух родителите си. Честно казано, не знам дали още са живи.

Говорят вече цял ден. Тортата е първото, което е хапнал след снощната вечеря. Усеща как стомахът му протестира, знае, че тя трябва да е също толкова гладна. Минали са почти двайсет и четири часа, откакто ФБР пристигна в Градината. Двамата са будни от по-отдавна.

— Инара, искам да те оставя да разказваш сама, но трябва да ми отговориш честно на един въпрос: налага ли се да викаме службите за закрила на детето?

— Не — веднага отвръща тя. — И това е самата истина.

— Колко близо е твоята истина до лъжата?

Този път всъщност предизвиква усмивка — крива и кисела, но дори и тя смекчава цялото изражение на лицето ѝ.

— Вчера навърших осемнайсет. Честит ми рожден ден.

— Била си на четиринайсет, когато си пристигнала в Ню Йорк? — пита Едисън.

— Да.

— Какво, по дяволите, се случи?

— Баба умря. — Момичето свива рамене и посяга към бутилката с вода. — Върнах се от училище и я заварих мъртва във фотьойла, с изгаряния от цигара по пръстите. Направо съм удивена, че къщата не е пламнала от алкохолните изпарения. Мисля, че сърцето ѝ е спряло или нещо подобно.

— Докладва ли за смъртта ѝ?

— Не. Мъжът, който ѝ косеше моравата, или момчето, което доставяше продуктите, щяха да я намерят, щом отидеха да им плати, а аз не исках никой да спори какво да правят с мен. Може би щяха да издирят някого от родителите ми и да ме принудят да се върна при тях или просто щяха да ме захвърлят в системата. Можеше и да издирят някоя леля или чичо от бащината ми страна, да ме пратят при друг роднина, който не ме иска. Тези варианти не ме устройваха.

— И как постъпи?

— Събрах един куфар и една раница, а след това пребърках запасите на баба.

Виктор не е сигурен дали няма да съжалява за отговора, но трябва да попита.

— Запаси?

— От пари. Баба не вярваше много на банките и всеки път, когато получаваше чек, го осребряваше и криеше половината пари в задника на немската овчарка. Опашката беше с панта, за да може да се повдига, без да бъркаш под нея, и да се взимат парите. — Тя отпива, след това свива устни, притиска ги към гърлото на бутилката водата попива в напуканата тъкан. — Вътре имаше почти десет бона — продължава момичето, след като оставя бутилката. — Скрих ги в куфара и раницата, преспах в къщата и на сутринта, след като се събудих, тръгнах към автогарата, а не към училище. После си купих билет за Ню Йорк.

— Прекарала си нощта в къщата с мъртвата си баба.

— Все още не беше препарирана, но иначе каква е разликата, в сравнение с всяка друга нощ, докато съм живяла там?

Виктор е благодарен за пукането на слушалката в ухото му.

— Поръчахме храна за трима ви — докладва Ивон от стаята за наблюдение. — Още две минути. И Рамирес се обади. Няколко от другите момичета са започнали да говорят. На този етап — съвсем малко. Изглеждат по-загрижени за мъртвите, отколкото за себе си. Сенатор Кингсли пътува от Масачузетс.