Жозе Родригеш душ Сантуш - Божията формула

— Не, по-добре не. Това би могло да събуди ненужни подозрения. Щом са решили да не говорят по този въпрос, няма да проговорят, нали?

— И аз мисля така.

Исполинският иранец приключи със записките, прибра тефтерчето си и заби поглед в посетителя.

— Добре, ще предам всичко на Ленгли. — Погледна часовника. — По това време там се съмва. Те ще видят доклада сутринта, когато при нас ще е вечер, след което ще трябва да го анализират. Предполагам, че едва утре късно сутринта ще имам отговор с инструкции. — Въздъхна. — Ще направим така. Утре около три часа следобед отидете при пиколото на хотела и му кажете, че чакате таксито на Бабак. Разбрахте ли? Таксито на Бабак.

Сега беше ред на Томаш да записва.

— Бабак, нали? В три следобед?

— Да. — Багери се изправи, давайки да се разбере, че срещата им е приключила. — И внимавайте.

— С какво?

— С тайната полиция. Ако ви хванат, ще загазите здраво.

Томаш се усмихна принудено.

— Сигурно ще гледам слънцето на квадратчета.

Багери се засмя.

— Какви ти квадратчета? — Поклати глава. — Ако ви хванат, ще ви измъчват, докато признаете всичко. Ще пропеете като канарче! А знаете ли какво ще ви се случи после?

— Не.

Иранецът от ЦРУ насочи пръст към челото си.

— Бум! Ще ви пръснат черепа.

Стройният и източен силует на Ариана Пахраван се появи в ресторанта на хотел „Симург“ в момента, в който Томаш си похапнеше топла препечена филийка. Иранката изви глава, грациозна като газела, търсейки с поглед историка, който й махаше от дъното на салона. Ариана се приближи до масата и се усмихна.

— Добро утро, Томаш.

— Здравейте, Ариана. Ще хапнете ли нещо?

— Не, благодаря. Закусих вече. — Кимна към вратата. — Ще тръгваме ли?

— Къде?

— Ами… в министерството.

— Какво ще правим там?

Иранката се почувства неловко.

— Ще работим, предполагам.

— Но нали нямам достъп до ръкописа — обясни Томаш. — Ако трябва да разучавам листа с ребусите, който ми дадохте, всъщност няма защо да ходя там.

— Имате право — призна тя, като дръпна един стол и седна срещу събеседника си. — За тяхното дешифриране наистина не е необходимо да ходите в министерството.

— Освен това, ако трябва да ходя до министерството, рискувам да попадна на горилата ви.

— А, да, Рахим. — Надвеси се любопитно над масата. — Какво, по дяволите, сте му скроили?

Томаш се разсмя.

— Нищо особено — каза той. — Сбогувахме се насред улицата, само това.

— Трябва да ви кажа, че никак не изглежда доволен от случилото се. Всъщност направо е бесен, а шефът му е бесен на него.

— Представям си.

— Защо избягахте?

— Имах желание да се поразходя сам из базара. Не ми казвайте, че и това е забранено!

— Доколкото знам, не е.

— Слава Богу — заключи той. — Както и да е, най-добре е да останем в хотела. Реално погледнато, тук е много по-удобно, не смятате ли?

Ариана повдигна вежди недоверчиво.

— Зависи от гледната точка — отвърна тя предпазливо. — В крайна сметка къде предпочитате да работите?

— Как къде? Разбира се, че тук, в хотела. Къде другаде?

— Добре, но нека да изясним нещо отсега. Няма да ходим в стаята ви, нали?

— И защо не?

Жената се усмихна принудено.

— Много забавно, няма що — каза тя.

Стана и огледа салона.

— А сега сериозно. Къде смятате да работим?

— Може би на фотьойлите до бара? — попита той, махайки неопределено в същата посока. — Изглеждат удобни.

— Добре. Докато довършвате закуската си, ще се обадя в министерството, за да съобщя, че предпочитате да работите тук, в хотела. — Наклони глава. — Ще ви трябвам, нали?

Томаш грейна в широка усмивка.

— Естествено! Имам нужда от муза, която да ме вдъхновява.

Ариана поклати глава укорително.

— За Бога, кажете. Трябвам ли ви, или не?

— Нали говорите немски?

— Да.

— Тогава очевидно се нуждая от вас. Моят немски е недостатъчен и ще ми е потребна вашата помощ.

— Но защо смятате, че ще ви трябва точно немски?

Томаш сви рамене.

— Откровено казано, не знам. Но е факт, че ръкописът е на немски. Би следвало да допуснем възможността кодираните послания да са на същия език, нали?

— Добре — каза тя, преди да се отдалечи. — В такъв случай ще предупредя, че аз също ще остана тук, за да работя с вас.

— Прекрасно.

Барът нямаше вид на бар. Липсата на алкохол по лавиците и утринната светлина придаваха на заведението вид на кафене, още повече, че и двамата поръчаха на сервитьора да им донесе билков чай. Седнаха на широкото канапе един до друг и Томаш постави белите листове А4 върху масичката, готов да пробва различни хипотези. Извади сгънатия лист от джоба си и се вгледа в ребусите.