Жозе Родригеш душ Сантуш - Божията формула

— Идват — каза търговецът.

Дебеланкото излезе, връщайки се по същия път, по който бяха дошли двамата. Томаш остана да седи на дивана, кръстосал крака в очакване на новини.

Иранецът приличаше на боксьор. Беше висок, як, с големи извити вежди и черен пищен мустак; гъсти черни косми се подаваха под разкопчаната яка на ризата и стърчаха из малките му уши. Влезе в стаичката, излъчващ енергия и готов да действа, с вид на човек, който няма време за губене.

— Професор Нороня? — попита той, подавайки мускулестата си космата ръка.

— Да, аз съм.

Стиснаха си ръцете.

— Много ми е приятно. Казвам се Голбахар Багери. Аз съм вашият човек в Техеран.

— Здравейте.

— Уверихте ли се, че не ви следят?

— Да, смятам, че успях да заблудя моя придружител още преди базара.

— Чудесно — каза мъжището, потривайки ръце. — От Ленгли ме помолиха да докладвам още днес. Какви са новините? Видяхте ли документа?

— Да, видях го. Тази сутрин.

— Автентичен ли е?

Томаш сви рамене.

— Не знам. Изглежда стар документ, с пожълтели страници. На корицата е напечатано заглавието, останалото е писано на ръка. На първата страница има някаква драскулка, която прилича на подписа на Айнщайн. Предполагам, че всички страници от документа са написани собственоръчно от него, с изключение на едно шифровано послание в края на текста. Иранците смятат, че това шифровано послание е написано от ръката на професор Сиза.

Багери извади тефтерче от джоба си и започна да нахвърля някакви бележки с шеметна бързина.

— Казвате, че всичко е писано на ръка, нали?

— Да. С изключение на първата страница, разбира се.

— Хм, хм…

Надраска още нещо в тефтера.

— И е с подписа на Айнщайн?

— Така изглежда. Самите иранци казаха, че са го потвърдили с графологическа експертиза.

— Споменаха ли къде е бил ръкописът през цялото това време?

— Не.

Багери отново отбеляза нещо.

— А съдържанието?

— Почти всичко е на немски. На първата страница се чете заглавието, Die Gottesformel , после има някакви стихове, за които иранците нищо не са успели да разберат, и най-отдолу е предполагаемият подпис на Айнщайн.

Отново записки.

— Хм, хм — не преставаше да мърмори Багери, докато пишеше. — А останалото?

— Останалото са двадесет и няколко страници, написани на немски с черно мастило. В текста имаше множество странни уравнения, като тези, които писахме в часовете по математика в университета.

— За какво се говори в текста?

— Не знам. Макар и да съм понаучил нещичко по немски, нямам достатъчно знания, за да разбера написаното. Освен това текстът е ръкописен и трудно се чете. Всъщност не ми разрешиха да го прочета, не пожелаха да ми кажат дори темата на съчинението под предлог, че въпросът бил свързан с националната сигурност.

Багери спря да пише и впери поглед в него.

— Националната сигурност?

— Да, така ми казаха.

Иранецът поднови бележките си със същия замах.

— Не можахте ли да разберете какъв тип ядрено устройство се описва?

— Не.

— Нито дали става въпрос за уран, или за плутоний?

— Не, нито това.

— Когато се върнете там, бихте ли могли поне да проверите тази информация?

— Вижте, те няма да ми позволят да видя повече ръкописа. Показаха ми го само веднъж, за да добия обща представа за какво става въпрос, но ми казаха, че поради причини, свързани с националната сигурност, няма да имам възможност да го проуча.

Багери пак застина и се вгледа в събеседника си.

— Никаква възможност?

— Никаква.

— Но в такъв случай как ще си свършите работата?

— Осигуриха ми препис на шифрованата част. Ще трябва да се справя с него.

— Преписали са шифрованата част, така ли?

— Да. Става въпрос за ръкописен откъс на последната страница. Разполагам също и със стиховете от първата страница. Искате ли да ги видите?

— Да. Дайте да ги видя.

Томаш извади от джоба си сгънат на четири лист. Отвори го и показа редовете, които Джалили беше преписал от оригинала с писалка с черно мастило.

— Ето.

— Какво е това?

— Първата част е стихотворението, долу е шифрованата част.

Иранецът взе листа и преписа текста в тефтера си.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— А какво казаха за професор Сиза?

— Нищо. Само ми дадоха да разбера, че „не бил на разположение“.

— Какво означава това?

— Нямам представа. Сториха ми се някак гузни. Просто отказаха да говорят по този въпрос. Искате ли да ги попитам отново?

Багери поклати глава, докато пишеше.