Жозе Родригеш душ Сантуш - Божията формула

— Хм… да, предполагам, че е така.

— Проблемът е, че този „аз“, който съм, е продукт на химически субстанции, на електрически трансмисии между невроните, на генетично наследство, закодирано в моята ДНК, на безброй дадености, унаследени и присъщи само на мен, които извайват това „аз“, което съм. Мозъкът ми е сложна електрохимична машина, която работи като компютър, а моето самосъзнание, което отразява моето съществуване, е нещо като програма. Разбираш ли? Образно казано, мозъкът е хардуер, а съзнанието е софтуер. Което поражда интересни въпроси. Дали един компютър има душа? Ако човешкото същество е един много сложен компютър, дали самият той има душа? И ако цялата система загине, дали душата оцелява? И къде по-точно? На кое място?

— Ами… издига се над тялото и отива… ами… отива…

— Отива на небето?

— Не, отива… не знам… прехвърля се в друго измерение.

— Но от какво се състои тази душа, която излиза от тялото? От атоми ли?

— Не мисля, че е от атоми. Сигурно е някаква нематериална субстанция.

— Няма атоми, така ли?

— Смятам, че няма. То е… дух.

— Добре, това ни води към един друг въпрос — отбеляза математикът. — Дали един ден в бъдещето душата ми ще си спомни за това мое съществуване?

— Да, казват, че си спомня.

— Но това няма смисъл, нали?

— Защо не?

— Виж, Томаш. По какъв начин е организирано съзнанието ни? Как аз знам, че съм аз — професор по математика, твой баща и съпруг на майка ти? Че съм се родил в Кащело Бранко и съм почти оплешивял? Как знам всичко това за самия себе си?

— Татко, знаеш го заради това, че си го изживял, ти самият си го направил или казал, заради това, че си го чул, видял и научил.

— Точно така. Знам, че съм аз, защото имам спомен за мен самия, за всичко, което ми се е случило, дори и онова, станало само преди секунда. Аз съм собствената си памет. А къде се помещава тази памет?

— В мозъка, разбира се.

— Точно така. Паметта ми е в мозъка, съхранява се в клетките му. Тези клетки са част от моето тяло. И ето, в това е въпросът. Когато тялото ми умре, клетките ще престанат да бъдат захранвани с кислород и също ще умрат. Така се заличава цялата ми памет, споменът за онова, което съм. А щом е така, как тогава, по дяволите, душата ми ще си спомни моя живот? Ако душата няма атоми, тя не би могла да има клетки на паметта, нали така? От друга страна, клетките, в които са записани спомените от живота ми, вече са мъртви. В такъв случай как душата би могла да си спомни каквото и да било? Не ти ли се струва някак безсмислено?

— Татко, говориш така, сякаш всички сме обикновени машини, компютри. — Разтвори ръце, като да покаже нещо очевидно. — Но ние не сме компютри, ние сме хора, ние сме живи същества.

— А каква е разликата?

— Ами ние мислим, чувстваме, живеем. А компютрите — не.

— И си сигурен, че наистина сме различни?

— А нима не сме? Ние сме живи същества, биологични организми, а компютрите са процесори.

Мануел Нороня вдигна лице нагоре, сякаш търсеше помощ в небето.

— И това момче е защитило докторантура в университета…

Томаш недоумяваше.

— Защо казваш това? Глупост ли казах?

— Не, синко, каза същото, което би казал всеки един биолог, не се притеснявай. Но ако попиташ този биолог какво е животът, той ще ти отговори горе-долу така: „Животът е съвкупност от сложни процеси, основани на химията на въглеродния атом“. — Вдигна показалец. — Но дори и най-лиричният биолог би признал, че ключово понятие в това определение не е въглеродният атом, а сложни процеси. Истина е, че живите организми са изградени от въглеродни атоми, но не това е същината на дефиницията за живот. Има биохимици, които допускат, че първите форми на живот на Земята не са се базирали на въглеродните съединения, а на кристалите. Атомите са само материята, която прави живота възможен. Няма значение дали е атомът А, или атомът В. Представи си, че атомът А в главата ми по някаква причина е бил заменен с атома В. Нима заради това бих престанал да съм аз? — Поклати глава. — Не мисля. Онова, което правя аз, е моделът, информационната структура. С други думи, важни са не атомите сами по себе си, а начинът, по който са организирани. — Мануел се закашля. — Знаеш ли откъде идва животът?

— Откъде?

— От материята.

— Е, това вече е новина.

— Не разбираш какво искам да кажа. — Удари с пръст по масата. — Атомите в организма ми са абсолютно еднакви с атомите на тази маса или с атомите на която и да било далечна галактика. Всички те са еднакви. Разликата е във формата на организация. Какво, мислиш, свързва атомите така, че да образуват живи клетки?