Джек Кетчам - Съседката

Броях. Шест. Седем. Осем, девет, десет.

Краката на Сюзън трепереха. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели там, където се бе вкопчила в покривката на леглото.

Никога не бях чувал такъв плач.

Бягай, помислих си. Господи! Дяволски сигурно беше, че аз бих избягал.

Обаче тя, разбира се, не можеше. Щеше да е същото и ако бе окована с вериги.

И това ме накара да се сетя за Играта.

Ето я Рут, помислих си, която играеше Играта. Мътните да ме вземат. И въпреки че трепвах всеки път, когато коланът се спускаше, не можех да се спра. Идеята бе поразителна за мен. Възрастен. Възрастен, който играеше Играта. Не беше точно същото, но достатъчно се доближаваше.

И изведнъж вече не изглеждаше толкова забранено. Вината отстъпваше. Но вълнението оставаше. Усещах как ноктите ми се забиваха дълбоко в дланите ми.

Продължавах да броя. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет.

Имаше малки капчици пот по горната устна и челото на Рут. Ударите й бяха механични. Четиринайсет. Петнайсет. Ръката й се вдигна. Под безформената рокля без колан видях как коремът й се опъна.

— Еха!

Джафльо се промъкна в стаята между мен и Дони.

Шестнайсет.

Гледаше червеното, изкривено лице на Сюзън.

— Еха — повтори отново.

И знаех, че мисли същото като мен — това, което всички си мислехме.

Наказанията бяха нещо лично. Поне в моя дом бе така. В дома на всички бе така, доколкото знаех.

Това не беше наказание. Това беше Играта.

Седемнайсет. Осемнайсет.

Сюзън падна на пода.

Рут се наведе над нея.

Момиченцето ридаеше, вече цялото му крехко тяло се тресеше, главата му бе заровена между ръцете, краката му бяха толкова прилепени до гърдите, колкото позволяваха шините.

Рут дишаше тежко. Вдигна гащичките на Сюзън.

Взе я на ръце и я плъзна обратно в леглото, положи я на една страна и приглади роклята по краката й.

— Добре — каза меко. — Това стига. Сега си почивай. Дължиш ми още два.

Всички останахме неподвижни за момент, заслушани в приглушените ридания.

Чух кола да спира до съседната къща.

— Дявол да го вземе! — изпъшках. — Майка ми!

Втурнах се през всекидневната, през вратата, покрай къщата и погледнах през плета. Майка ми бе спряла при гаража. Багажникът на колата беше отворен и тя се бе навела, за да вади торбите, отбелязани със знака на супермаркета.

Стрелнах се през алеята към предната ни врата и изтичах нагоре по стълбите до стаята си. Отворих едно списание.

Чух задната врата да се отваря.

— Дейвид! Ела долу и ми помогни с покупките!

Затвори се с трясък.

Излязох навън при колата. Майка ми бе намръщена. Подаваше ми торби една след друга.

— Беше претъпкано — започна тя. — Какво правеше?

— Нищо. Четях.

Като се обърнах, за да вляза вътре, видях Мег от другата страна на улицата. Стоеше пред дома на семейство Зорн, до дърветата, а срещу нея бе къщата на Рут. Беше се загледала към нея и дъвчеше стръкче трева. Изглеждаше замислена, сякаш се опитваше да реши нещо.

Не даваше вид да ме забелязва.

Чудех се какво ли знаеше.

Внесох торбите с покупки в кухнята.

По-късно отидох в гаража, за да взема градинския маркуч и ги видях в двора, само Мег и Сюзън, седнали във високата петниста трева зад брезата.

Мег решеше косата на Сюзън. Дълги, нежни помилвания с четката, точни и равни, но също така деликатни, сякаш косата можеше да бъде наранена, ако не ги направиш като хората. Другата й ръка милваше косата отдолу, докосваше я само с върховете на пръстите, повдигаше я и я оставяше нежно да падне надолу.

Сюзън се усмихваше. Не беше широка усмивка, но се виждаше удоволствието й и как Мег я успокояваше.

И за момент осъзнах колко свързани бяха двете, колко самотни и специални бяха в тази връзка. Почти им завидях.

Не ги обезпокоих.

Открих маркуча. На излизане от гаража вятърът бе сменил посоката си и успях да чуя тананикането на Мег. Беше много нежно, като приспивна песен. "Лека нощ, Айрийн". Песен, която мама ми пееше по време на дългите нощни пътувания, когато бях малък.

Лека нощ, Айрийн, лека нощ, Айрийн, ще те видя в сънищата си.

Улових се, че цял ден си я припявам. И всеки път, когато го правех, виждах седналите в тревата Мег и Сюзън, усещах слънчевите лъчи по лицето си, помилванията с четката и нежните ръце.

— Дейвид, имаш ли някакви пари?

Прерових джобовете си и открих смачкана еднодоларова банкнота и трийсет и пет цента на дребно. Двамата с Мег вървяхме към игрището. След малко щеше да има мач. Бях си взел ръкавицата за лява ръка на аутфилдър и една стара топка, овързана с черно тиксо. Показах й парите.