Джек Кетчам - Съседката

— Сега си отвори проклетата уста, чуваш ли? Или ще ви наритам много здраво, и теб, и безценната ти сестричка! Чуваш ли ме? Уили? Дони?

Уили стана и отиде при нея. Дони изглеждаше объркан.

— Дръжте я.

Замръзнах. Всичко се случваше толкова бързо. Знаех, че Дениз седи до мен с изцъклени очи.

— Казах, дръжте я.

Уили стана от мястото си, хвана Мег за дясната ръка и вероятно защото Рут я нараняваше там, където я държеше за челюстта, тя не се възпротиви. Дони остави консервите и бурканите на масата и я хвана отляво. Две от консервените кутии се изтърколиха от масата и изтропаха на пода.

— Сега отваряй, уличнице.

И тогава Мег действително започна да се бори, опита се да се изправи на крака, като ги блъскаше и се въртеше, обаче я държаха здраво. Уили очевидно се забавляваше. Но Дони имаше мрачен вид. Рут я беше хванала с две ръце и се мъчеше да отвори челюстите й.

Мег я ухапа.

Рут извика и се препъна назад. Мег се сгърчи и успя да се изправи на крака. Уили изви ръката й зад гърба й и я дръпна нагоре. Тя извика и се преви на две. Изпаднала в паника, направи опит да се измъкне, като диво затръска лявата си ръка в опит да я извади от хватката на Дони и почти успя, той я държеше доста несигурно и Мег за малко да я измъкне.

Тогава Рут отново пристъпи напред.

За секунда тя просто стоеше там, изучаваше я, търсеше пролука, предполагам. След това сви ръка в юмрук и я удари в корема, точно както мъж би ударил друг мъж и почти толкова силно. Звукът беше сякаш някой удари баскетболна топка.

Мег падна, задъхваше се, бореше се да си поеме въздух.

Дони я пусна.

— Боже! — прошепна Дениз до мен.

Рут отстъпи.

— Искаш да се биеш ли? — попита тя. — Добре. Бий се.

Мег поклати глава.

— Не искаш да се биеш? Не?

Тя пак поклати глава.

Уили погледна майка си.

— Твърде жалко — каза тихо.

Той още държеше Мег за ръката. И сега започна да я извива. Момичето се преви.

— Уили е прав — кимна Рут. — Твърде жалко. Хайде, Мег, мила, бий се. Бий се с него.

Уили отново й изви ръката. Тя подскочи от болка, изпъшка и поклати глава за трети път.

— Е, предполагам, че няма да го направи — реши Рут. — Днес това момиче не прави нищо, което му казвам.

Тя разтърси ръката, която Мег беше ухапала, и я разгледа. Оттам, където седях, изглеждаше просто като червено петънце. Мег не бе пробила кожата или нещо друго.

— Пусни я — нареди Рут.

Той пусна ръката й. Мег се свлече напред. Плачеше.

Не исках да гледам. Отвърнах поглед.

Видях Сюзън, която стоеше в коридора, държеше се за стената, уплашена, гледаше иззад ъгъла. Очите й бяха приковани в сестра й.

— Трябва да тръгвам — казах с глас, който ми звучеше странно плътен.

— Ами потока? — попита Уили.

Звучеше разочаровано, задникът му със задник. Все едно нищо не се беше случило.

— По-късно — отвърнах. — Сега трябва да тръгвам.

Знаех, че Рут ме гледа.

Станах. Не исках да минавам покрай Мег по някаква причина. Вместо това минах покрай Сюзън, към предната врата. Тя като че ли не ме забеляза.

— Дейвид — обади се Рут; гласът й бе много спокоен.

— Да?

— Това е, което би нарекъл семеен конфликт — продължи тя. — Той си е само между нас. Видя каквото видя. Но то не е ничия друга работа, освен наша. Нали? Разбираш ли ме?

Поколебах се, след което кимнах.

— Добро момче — усмихна се тя. — Знаех си, че си такъв. Знаех си, че ще разбереш.

Излязох отвън. Беше горещ, задушен ден. Вътре температурата бе доста по-ниска.

Върнах се обратно в гората, като избягвах пътеката към потока. Навлязох в по-гъстата гора зад къщата на Морино.

Там беше по-хладно. Миришеше на бор и на земя.

Продължавах да виждам Мег, превита на две и плачеща. А след това я виждах да стои срещу Рут, да я гледа спокойно в очите и да произнася: "Казах ти, че казах не". По някаква причина тези спомени се редуваха със спомена за един спор, който водих с майка ми по-рано тази седмица. "Ти си точно като баща си" — бе ми казала. Реагирах бурно. Изобщо не толкова добре, колкото Мег. Изпуснах си нервите. Беснях. Мразех я. Сега си спомнях това по някакъв съвсем безучастен начин, а после мислех за многото други неща, случили се днес.

Беше невероятна сутрин.

Но изглеждаше сякаш всичко отменяше всичко.

Вървях през гората.

Не чувствах нищо.

От нас до "Коузи Снакс" се стигаше през гората, като прекосиш потока при Голямата скала и след това минеш покрай две стари къщи и един строеж. На следващия ден вървях точно от там с десертче "Тримата мускетари", малко червени бонбони с корен от женско биле и дъвки "Дабъл Бабъл" — за които, като се сетих за Мег, всъщност си бях платил — в хартиена торба, когато я чух да пищи.