Джек Кетчам - Съседката

Знаех, че е тя. Беше просто писък. Можеше да е на всеки. Но аз знаех.

Притихнах. Запромъквах се по брега.

Тя стоеше на Голямата скала. Уили и Джафльо трябва да са я изненадали там, докато е била с ръка във водата, защото ръкавът й бе навит нагоре, а ръката й беше покрита с капчици вода от потока и се виждаше дългият, морав белег, който приличаше на червей, пулсиращ по кожата й.

Замеряха я с консервените кутии от мазето и поне мерникът на Джафльо си го биваше.

Но тогава Уили се прицели в главата й.

По-трудна цел. Той винаги не улучваше.

Докато Джафльо не я уцели първо по голото коляно, а след това, когато се обърна, и в средата на гърба.

Мег се завъртя отново и ги видя как вдигат стъклените буркани от фъстъчено масло. Джафльо стреля.

Бурканът се разби пред нея и обсипа краката й със стъкло.

Щеше здраво да си изпати, ако я удареха с такъв буркан.

Нямаше къде да отиде освен в потока. Не би могла да изкатери високия бряг при мен, поне не и навреме. Така че тя направи това, което можеше.

Влезе във водата.

Потокът течеше бързо този ден, а по дъното бяха разпръснати покрити с мъх камъни. Видях я как се подхлъзна и падна почти веднага, а един буркан се разби в близката до нея скала. Мег се изправи, задъхана и мокра до раменете, и се опита да бяга. Направи четири крачки и падна отново.

Уили и Джафльо виеха, смееха се толкова силно, че вече бяха забравили да хвърлят бурканите си.

Мег стана, този път успя да се задържи на крака и запляска надолу по течението.

Сви зад завоя, където имаше плътен гъсталак, който да я прикрива.

Край.

Чудно как никой не ме беше видял. И все още не ме виждаха. Чувствах се като призрак.

Наблюдавах ги как събират малкото си останали консерви и буркани. След това със смях тръгнаха надолу към тяхната къща. Чувах ги по целия път, гласовете им постепенно заглъхваха.

Задници, помислих си. Сега има стъкло навсякъде. Не можем да ходим из потока. Поне не и докато отново не стане пълноводен.

Внимателно прекосих по Скалата до другата страна.

Мег отвърна на удара на четвърти юли.

Беше на здрачаване, топлата вечер бавно потъваше в мрак и стотици от нас бяха навън, насядали върху одеяла на площадката пред училището, в очакване да започнат фойерверките.

Ние с Дони седяхме с моите родители — бях го поканил на вечеря онази вечер, — а те се бяха събрали с техните приятели семейство Хендерсън, които живееха на две пресечки от нас.

Хендерсънови бяха католици и нямаха деца, което моментално подсказваше, че нещо не бе наред, въпреки че изглежда никой не знаеше какво точно. Господин Хендерсън беше едър, обичаше да е навън, падаше си по шотландския кариран плат и рипсеното кадифе, бе човек, който бихте нарекли "мъжко момче" и ние го смятахме за относително забавен. Развъждаше гончета и понякога ни позволяваше да стреляме с въздушните му пушки, когато бяхме на гости. Госпожа Хендерсън беше слаба, руса, с чип нос и красива.

Дони веднъж каза, че не можел да види проблем. Той самият би я изчукал на секундата.

От мястото, на което седяхме, можехме да видим Уили, Джафльо, Мег, Сюзън и Рут отсреща на площадката, седнали до семейство Морино.

Целият град беше там.

Ако човек бе в състояние да върви, да пълзи или да шофира, на четвърти юли задължително идваше за фойерверките. Като изключим парада на Деня на загиналите във войните, това беше единственият ни спектакъл за годината.

И ченгетата бяха там проформа. Никой не очакваше неприятности в действителност. Градът все още бе в онази фаза, в която всеки познава всеки или някой, който познава всички останали.

Хората си оставяха вратите отворени, в случай че някой решеше да се отбие, а те не си бяха вкъщи.

Ченгетата бяха семейни приятели, поне повечето от тях. Баща ми ги познаваше от бара или от ВЧВ [15] ВЧВ — Ветерани от чужди войни, американска организация на ветераните. — Б. пр. .

Присъстваха най-вече за да подсигурят никой да не хвърля пиратки твърде близо до одеялата. Стояха наоколо в очакване на шоуто като останалите.

Ние с Дони слушахме господин Хендерсън, който говореше за новото кучило на гончетата. Пиехме студен чай и се оригвахме с аромат на печено един срещу друг. Заливахме се от смях. Майка ми винаги правеше печеното с много лук вътре. Това подлудяваше баща ми, но ние точно така го харесвахме. До половин час щяхме да започнем да пърдим здраво.