Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Тъй вярно, сър. Три цели ролки и една начената.

— Облепи прозорците. Не можем да преценим каква работа вършат тия жалузи и дали крият светлината отвътре достатъчно плътно.

При думата „светлина“ Жустиню, сетила се за сигналната ракета, усеща как я заливат срам и ужас от стореното снощи. Навярно с ракетата си е привлякла вниманието на скитниците и им посочила точно къде се намира Роузи. Паркс трябваше да я застреля, точно както се беше наканил. Сега е вече късно.

— И виж колко вода ни е останала — продължава сержантът. — Докторе, нали щяхте да проверите има ли наличности в резервоара на филтриращата система?

— Резервоарът е пълен — отвръща Колдуел, — но не съветвам никого да пие от него, преди да заработи генераторът. В резервоара са се развили водорасли, вероятно са проникнали и други замърсители. На филтрите може изцяло да се разчита, но за да работят им трябва ток.

— Значи да се връщам към задачата — казва Паркс. Но не помръдва от мястото си. Не сваля поглед от Мелани. — Ами ти? — пита я. — Удържаш ли фронта? Не сме се мазали с деароматизатор от снощи.

— Засега съм добре — отвръща Мелани със същия делови тон, сякаш със сержанта обсъждат въпрос, който изобщо не ги засяга. — Но надушвам и четирима ви. Мис Жустиню и Киърън ги усещам слабо, но вас с доктор Колдуел — много силно. Ако не мога да изляза отново на лов, най-добре ще е да ме заключите някъде.

Галахър вдига рязко глава, когато детето казва, че го надушва, но не обелва и дума. Само дето пребледнява като платно.

— Белезниците и намордникът не са ли достатъчни? — пита Паркс.

— Струва ми се, че, ако се наложи, мога да си измъкна ръцете от белезниците — отвръща Мелани. — Ще ме боли, защото ще си изподера цялата кожа, но бих могла да го сторя без проблем. А после вече лесно ще сваля намордника.

— В лабораторията има клетка за опитни животни — обажда се доктор Колдуел. — Струва ми се, че е достатъчно голяма и здрава.

— Не! — Жустиню буквално изплюва думата. Гневът й, заспал, докато Мелани разправяше надълго и нашироко, се буди отново.

— На мен идеята ми се струва добра — казва Паркс. — Пригответе каквото е необходимо, докторе. Ти, дете, стой близо до клетката. На един скок разстояние, не повече. И ако усетиш, че…

— Това е абсурд — прекъсва го Колдуел. — Не можем да очакваме от нея да се самонаблюдава.

— Не повече, отколкото можем да очакваме от теб да се самонаблюдаваш — срязва я Жустиню. — Още от базата те сърбят ръчичките да я докопаш.

— Още отпреди това ме сърбят — отвръща Колдуел, — но се примирих. Ще чакам да стигнем в Бийкън. Там вече Съветът на оцелелите ще изслуша и двете ни и ще вземе окончателно решение.

Жустиню тъкмо се наканва да изрече някои не особено прилични думи, когато Паркс слага длан на рамото й и я обръща към себе си. Резкият груб жест я хваща неподготвена. Сержантът никога не я докосва, не и след волностите, които си беше позволил на покрива на „Дома Уейнрайт“.

— Достатъчно! — заявява категорично. — Трябваш ми при генератора, Хелън. Останалите: знаете си работата. Придържайте се към поставените задачи. Детето отива в клетката. Докторе, да не сте посмяла да пипнете Мелани с пръст! Засега за вас тя е забранена територия. Нараните ли я, ще си имате работа с мен. Повярвайте ми, нито едно от тия предметни стъкла, дето цяла нощ ги приготвяхте, няма да оцелее след среща с мене. Ясен ли съм?

— Вече казах, че ще почакам.

— Вярвам ви. Но все пак да ви предупредя. Хайде, Хелън.

Жустиню се бави още миг.

— Ако те приближи — казва на Мелани, — викай силно и веднага ще дойда.

После тръгва след Паркс към машинното. Той я пуска пред себе си, затваря вратата зад тях и обляга гръб на нея.

— Знам, че положението е лошо — казва му Жустиню. — Не се опитвам нарочно да го влоша още повече. Просто… нямам й доверие. Никакво.

— Така е — съгласява се Паркс. — Права си. Но от главата на детето и косъм няма да падне. Имаш думата ми.

За Жустиню е истинско облекчение да чуе това. Да знае, че — поне засега — сержантът гледа на Мелани като на съюзник и няма да позволи да й се случи нищо лошо.

— В замяна обаче искам от тебе една услуга — продължава сержантът.

Жустиню свива рамене.

— Добре. Ако ми е по силите. Каква услуга?

— Искам да разбереш какво в действителност е видяла Мелани в оня театър.

— Моля? — обърква се Жустиню. Не се ядосва, не се дразни, просто за секунда не схваща за какво говори Паркс. — Че защо й е да ни лъже? Защо въобще смяташ, че… Мамка му! Заради онова, което каза Карълайн, нали? Тя си е такава, мисли се за голямата антроположка! Хал хабер си няма от нищо тая жена. Не можеш да очакваш психопати като скитниците да взимат разумни решения.