Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Жустиню преглъща. Гърлото й е пресъхнало. Истината е, че я е страх. Страх я е най-вече от това какво са сторили с Мелани последните дванайсет часа. Страхува се също, че когато погледне в очите на малкото момиченце, ще види там нещо ново и чуждо. По тази причина не иска да отлага момента на срещата. И не иска Паркс да е първият, който ще срещне погледа на детето след такова дълго отсъствие.

Но иска или не, Жустиню разбира и че не може да пренебрегне изричната молба на Мелани.

Чува как резето се плъзва назад, чува гладката въздишка на мощната хидравлика на пантите.

После се обръща и побягва назад, минава през стрелковия отсек и нахълтва в лабораторията. Доктор Колдуел вдига очи към нея, отначало напълно безразлична. После разбира на какво може да се дължи възбудата на Жустиню.

— Мелани се е върнала! — изправя се на крака лекарката. — Чудесно. Тревожех се, че може да е…

— Затваряй си устата, Карълайн! — прекъсва я свирепо Жустиню. — Сериозно говоря. Затвори си устата и да не съм те чула повече!

Колдуел остава втренчена в нея. Понечва да тръгне към входа, но Жустиню й препречва пътя и не отстъпва. Цялата натрупала се от снощи агресия трябва да се излее.

— Сядай — нарежда на Колдуел. — Няма да я видиш. Няма да й говориш.

— Напротив — обажда се иззад гърба й Паркс.

Жустиню се обръща: сержантът е на прага. Мелани е зад него. Дори не й е сложил още белезниците, а тя сама си е закопчала намордника. Подгизнала е, косата й е залепнала за главата, тениската виси на кльощавото й телце. Сега дъждът е спрял, значи се е намокрила през нощта.

— Мелани иска да говори с всички ни — обявява Паркс. — И аз смятам, че трябва да я изслушаме. Кажи им, каквото каза на мен, дете.

Мелани се взира напрегнато в Жустиню, после завърта глава и се вглежда още по-напрегнато в доктор Колдуел.

— Не сме сами тук — казва най-сетне. — Наблизо има още някой.

В спалното всеки си намира място и сяда. Макар Роузи да е предвидена за дванайсет човека, помещението изведнъж се струва на всички твърде тясно. Всеки остро чувства близостта на другите и Жустиню усеща, че и тя, и всички останали изпитват еднакъв дискомфорт от това.

Жустиню седи на едната долна койка. Колдуел — на отсрещната. Галахър е седнал по турски на пода, а Паркс се е облегнал на касата на вратата.

Изправена в отсрещния далечен край на тясното помещение, Мелани се е изправила с лице към всички. Жустиню й подсуши косата с хавлиена кърпа, окачи джинсите, тениската и якето й да съхнат и уви момиченцето с втора кърпа, която да й служи за халат. Ръчичките на момиченцето са скрити под кърпата, защото Паркс все пак й сложи белезниците. По нейно настояване. Мелани се беше обърнала гърбом към него, събрала ръце отзад и търпеливо беше изчакала сержантът да я окове.

По личицето й се чете тежко напрежение, то лъха и от цялата и стойка. Детето се бори, мъчи се да се овладее: не да овладее гладния бяс, а да се овладее подобно на човек, който току-що е бил обран на улицата или е станал свидетел на убийство. Жустиню и преди е виждала Мелани уплашена, но това сега е нещо ново и учителката се опитва да го определи.

И после осъзнава какво е. Мелани се чувства несигурна.

За първи път Жустиню се замисля каква ли би била Мелани, ако беше живяла преди Срива, каква ли би станала. Ако не беше ухапана и заразена. Защото — гладно или не — това пред тях в момента е просто дете и то дете, което никога преди не е губило вътрешния си баланс, освен в моментите, когато е надушвало кръв и за кратко се е превръщало в животно. И, боже мой, само колко прагматично, колко безмилостно се бори това дете да възстанови баланса си сега!

Но Жустиню си позволява да потъне в тези мисли съвсем за кратко. Когато Мелани заговаря, моли за пълното внимание на всички:

— Трябваше да се върна по-скоро — казва и на четиримата в спалното. — Но толкова се уплаших, че най-напред избягах и се скрих.

— Никой няма нужда от драматично нагнетяване на напрежението, дете — тросва се Паркс в последвалото мълчание. — Давай направо.

Но Мелани започва от самото начало и кара подред, сякаш това е единственият начин да успее да разкаже случилото се. Излага посещението си в театъра предната вечер с къси, информативни изречения. Единственият знак за възбудата й е това, че пристъпва от крак на крак, докато говори.

Най-сетне стига до момента, в който погледнала в залата от театралния балкон с адаптиралите се към тъмното очи и видяла какво става долу.