Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Там имаше мъже като онези, които видяхме в базата — казва. — Намазани от глава до пети с онова, лъскавото черно нещо и с щръкнали коси. Всъщност, бяха точно онези от базата, същите хора. — Жустиню усеща как стомахът й потъва нанякъде. В сегашното им положение скитниците са може би най-лошото, което може да се случи. — Бяха много, много. Биеха се с пръчки и с ножове, ама всъщност не се биеха. Не и наистина. Само се преструваха, че се бият. Имаха и пушки — като вашата, Сержант, подредени на дълги стойки покрай стените. Но не ги използваха. Използваха само пръчки и ножове. Първо ножове, после пръчки, после пак ножове. Мъжът, който командваше престорения бой, им казваше кога да използват пръчките и кога — ножовете. А после някой го попита кога ще спрат, а той му каза: когато аз кажа.

Мелани стрелва с поглед Карълайн Колдуел. Изражението й е непроницаемо.

— Доби ли ясна представа колко точно бяха? — пита Паркс.

— Опитах се да ги преброя, Сержант Паркс, и стигнах до петдесет и пет. Но може да е имало и други точно отдолу, под балкона, на който бях застанала. Тази част от залата не я виждах, а и не смеех да мръдна, за да не ме чуят. Така че може да са били и повече.

— Господи! — обажда се Галахър. Гласът му е глух, дълбоко отчаян. — Знаех си. Знаех си, че няма да ни изпуснат!

— Какво те кара да мислиш — пита Колдуел, — че хората, които си видяла, са именно същите, които нападнаха базата?

— Познах някои от тях — настоятелно отвръща Мелани. — Не точно лицата им, но дрехите им. Някои имаха кръпки по дрехите и парчета метал по телата, както и знаци по кожата. Запомних знаците. Единият имаше на ръката си дума. Безмилостния.

— Татуировка — пояснява Паркс.

— Да, така ми се струва. — Мелани отново спира очи на доктор Колдуел. — После, докато гледах, влязоха още трима мъже. Заговориха за следата, която са следвали, и казаха, че са я изгубили. Водачът им много се разгневи и ги прати веднага пак вън да продължават да търсят. Каза им, че ако не доведат пленници, ще ги даде на останалите мъже да се упражняват върху тях с пръчките и ножовете.

Изглежда това беше краят на историята, но Мелани чака, напрегната, нащрек. Чака въпроси.

— Всемогъщи боже! — простенва Галахър. Навежда се напред, покрива главата си с ръце и остава така, неподвижен.

Жустиню се обръща към Паркс.

— Какво ще правим? — пита.

Защото, независимо дали й харесва, той е човекът, който ще набележи стратегията им. Той е единственият, който има способностите да ги изведе живи оттук, особено сега, когато им се е свършил деароматизаторът, а банда луди убийци са на две крачки от прага им. Жустиню е чувала истории за това какво правят скитниците със заловените живи пленници. Историите сигурно не бяха верни, но бяха достатъчно убедителни да те накарат да си готов на всичко, само не и да те хванат жив.

— Какво ще правим ли? — отеква Галахър, изправяйки свитото си на кълбо тяло. Втренчва се в Жустиню, все едно е откачила. — Махаме се оттук! Плюем си на петите. Веднага.

— Още няма да бягаме — отчетливо произнася Паркс. Изчаква всички да се обърнат към него и продължава: — По-добре да пътуваме на колела, отколкото да бягаме пеша. Трябва ми още около час да оправя генератора, а и така като гледам, той е най-добрият ни шанс да се измъкнем. Затова продължаваме работа по него. Заключваме вратата и се притаяваме, докато не станем готови за път.

— Това е атипично поведение — пропява Колдуел.

Паркс й хвърля кос поглед.

— За скитниците ли говорите? Да, съгласен съм.

— Когато ги видяхме, бяха в конвой. Използваха превозни средства от базата, за да претърсват по-бързо по-голяма територия. Установяването на постоянна база — един вид команден пост — е съвсем нелогично. Толкова голяма група твърде трудно ще се снабдява с провизии в града. Видяхме, че е трудно дори за нас четиримата.

Жустиню едва надвива гнева си.

— Леле! — казва и поклаща глава. — Защо не идеш да им ги кажеш тия работи, Карълайн? Горките, да правят такава глупава грешка! Трябва им човек с твоята мъдрост и далновидност да им налее малко акъл в главите.

Колдуел напълно игнорира сарказма.

— Мисля, че пропускаме някаква подробност, която би осмислила разказа — настоява тя, лабораторно прецизна. — В този си вид видяното е нелогично.

Паркс се надига от касата на вратата и разтрива рамото си.

— Заключваме се — повтаря. — Никой да не излиза до второ нареждане. Редник, да се намира из тия шкафове изолирбанд?