Гийом Мюссо - И след това…

— Искате ли нещо за пиене? — предложи той с тон, който трябваше да изглежда спокоен.

— На драго сърце! Чаша „Сан Пелегрино“, ако е възможно.

— Би трябвало да намерим нещо такова — увери го Натан, вдигайки слушалката, за да повика Аби.

Докато чакаше своята напитка, Гудрич бе станал от фотьойла и оглеждаше с любопитство рафтовете на библиотеката.

Точно така, карай, все едно че си вкъщи — помисли гневно Натан.

Като се върна на своето място, лекарят прецени внимателно масивното преспапие във формата на сребърен лебед, поставено върху бюрото пред него.

— Човек би могъл почти да убие някого с такъв предмет — произнесе той, претегляйки го на дланта си.

— Без никакво съмнение — допусна Натан с крива усмивка.

— Лебедите много често се споменават в древните келтски текстове — отбеляза Гудрич, като че ли говореше на себе си.

— Интересувате ли се от келтската култура?

— Семейството на майка ми произхожда от Ирландия.

— Семейството на жена ми също.

— Искате да кажете — на вашата бивша жена.

Натан застреля с поглед събеседника си.

— Ашли ми каза, че сте се били развели — обясни спокойно Гудрич, като се въртеше на своя удобен мек фотьойл.

Само това оставаше: да почнеш да разказваш за своя живот на този глупак.

— В келтските текстове — подхвана Гудрич — съществата от отвъдния свят, които проникват на земята, често пъти приемат облика на лебед.

— Много поетично, но дали не бихте могли да ми обясните това, което…

В този момент влезе Аби с поднос, върху който бе сложила бутилка и две големи чаши газирана вода.

Лекарят остави преспапието на мястото му и бавно изпи съдържанието на своята чаша, сякаш дегустираше всяка глътка от него като опитен ценител.

— Да не би да сте се наранил? — попита той, сочейки към една драскотина върху лявата ръка на адвоката.

Той повдигна рамене.

— Това пък е нищо и половина на квадрат: ожулих се на една ограда в парка, докато правех сутрешния си крос.

Гудрич остави чашата си и каза с професорски тон:

— Точно в момента, в който говорите, стотици клетки по вашата кожа са на път да се възстановят. Когато една клетка умира, друга се дели, за да я замести: това се нарича феномен на тъканната хомеостазия.

— Възхитен съм да го науча.

— В същото време много неврони във вашия мозък всеки ден са подложени на разрушение и откакто сте навършили двадесет години…

— Такава е, струва ми се, съдбата на всички човешки същества.

— Абсолютно вярно, това е постоянното равновесие между създаването и разрушението.

Този тип е смахнат.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото смъртта е навсякъде. Във всяко човешко същество, през всички етапи от неговия живот съществува напрежение между две противоположни сили: тази на живота и тази на смъртта.

Натан се надигна и посочи вратата на кантората.

— Ще ми позволите ли?

— Моля ви.

Той излезе от помещението и се запъти към едно незаето работно място в залата на секретарките. Влезе бързо в интернет и потърси електронните страници на болниците в Ню Йорк.

Човекът, който седеше в неговия офис, не беше измамник. Не ставаше дума нито за проповедник, нито за душевноболен, избягал от някоя лудница. Казваше се Гарет Гудрич, доктор по онкологична хирургия, преди интернист в Главната болница на Бостън, сега лекар в болницата на Стейтън Айлънд и началник на отделението за палиативно лечение в нея.

Този човек бе голяма клечка, истински корифей в света на медицината. Не можеше изобщо да има съмнение: на страницата в мрежата имаше и негова снимка, изцяло съответстваща на поддържаното лице на шестдесетгодишния мъж, който го чакаше в съседната стая.

Натан изчете внимателно автобиографичната справка на своя посетител: доколкото знаеше, никога не бе посещавал никоя от болниците, които очертаваха кариерата на доктор Гарет Гудрич. Но защо тогава неговата физиономия му напомняше смътно на нещо?

С тази мисъл в главата той се върна в своята кантора.

— И тъй, Гарет, вие май ми говорехте за смъртта, не беше ли така? Ще ми позволите да ви наричам Гарет, нали?

— Говорех ви за живота, Дел Амико, за живота и за времето, което минава.

Натан се възползва от тези думи, за да хвърли показно поглед към часовника си, давайки по този начин да се разбере, че наистина „времето минава“ и че неговото е твърде ценно.

— Работите прекалено много — задоволи се да каже Гудрич.

— Искрено съм трогнат, че някой се занимава с моето здраве. Наистина.