Гийом Мюссо - И след това…

Да, майка му бе неговият идол, преди някакъв неизказан вид социална дистанция да започне малко по малко да ги разделя.

Отначало откри тъй завладяващия свят на Уекслърови. Сетне, когато бе на дванадесет години, имаше късмета да влезе в „Уолъс Скул“ — частно училище в Манхатън, което всяка година приемаше десетина стипендианти, набирани измежду най-добрите ученици от трудните квартали. Често получаваше покани от своите приятели, които живееха в шикозни апартаменти в Ийст Сайд или Грамърси Парк. Постепенно започна да изпитва срам от своята майка. Срам от нейните правописни грешки и от лошото владеене на английския. Срам, че социалното й положение е до такава степен видимо от нейния език и нейните маниери.

За пръв път любовта, която тя му засвидетелстваше, изглеждаше в очите му обсебваща и той малко по малко се освободи от нея.

През студентските години връзките помежду им се разхлабиха още повече, а бракът му с нищо не допринесе за тяхното подобряване. Но вината в никакъв случай не бе у Малори, която винаги бе настоявала да полага повече грижи за майка си. Не, вината лежеше изцяло върху него. Той бе прекалено зает да гради стъпалата на своя успех, за да си дава сметка, че майка му имаше далеч по-голяма нужда от неговата любов, отколкото от парите му.

Сетне бе дошла онази мрачна ноемврийска сутрин през 1991 година, когато от болницата го повикаха, за да му съобщят, че е починала, и тогава тази любов се бе върнала с пълната си сила, за да го зашемети като плесница по лицето. По подобие на милиони синове преди него, и той сега бе разяждан от угризения, измъчван от натрапчивите спомени за всички онези моменти, в които бе проявявал неблагодарност и безразличие.

Оттогава насетне не минаваше и ден, без да си помисли за нея. Всеки път, когато срещнеше на улицата някоя простичко облечена жена, съсипана от работа, уморена още преди да е започнала деня, той отново и отново виждаше своята майка и се изпълваше със съжаление, че не е бил по-добър син. Но бе прекалено късно. Всички упреци, които можеше да отправи към себе си, бяха вече съвсем безполезни. Нещата, които предприемаше, за да получи поне някакво опрощение, като да отрупва всяка седмица гроба й с цветя, не можеха никога да заместят времето, което не бе прекарал заедно с нея, докато тя все още бе между живите.

В чекмеджето на шкафчето й в болницата той бе намерил две снимки.

Първата датираше от 1967 година. Бе направена една неделя следобед близо до морето в парка с атракционите на Кони Айлънд. Натан е на три години. Държи италиански сладолед с малките си ръчички и гледа възхитен сладките възвишения във фунийката. Майка му го носи гордо на ръце. Това е една от малкото фотографии, на които тя се усмихва.

Другата снимка му е по-позната, защото се отнася до получаването на дипломата по право от Колумбийския университет. Облечен в прекрасен костюм и наметнат с абсолвентската тога, той гледа така, сякаш преценява колко струва целият свят. Едно е сигурно, бъдещето му принадлежи.

Преди да влезе в болницата, майка му бе извадила тази снимка от позлатената рамка, която доминираше над цялата обстановка в нейния хол. В момента на своята смърт тя бе пожелала да държи до себе си символа, отразяващ успеха на нейния син, който същевременно бе и белегът на неговото отдалечаване.

Натан се опита да прогони тези идеи, които го правеха прекалено раним.

Вече бе шест и нещо.

Влезе в подземния паркинг на една от съседните сгради, в който бе наел две места за паркиране. На едното от тях стоеше „Ягуар купе“, а на другото — луксозен тъмносин джип.

Бяха си го купили, когато на път бе второто им дете. Изборът бе на Малори. Харесваше й впечатлението за сигурност и височина, които се излъчваха от този вид коли. Тя винаги бдеше семейството да бъде предпазвано. Това бе нейна първа грижа и най-важно обстоятелство при всички решения, които бе вземала.

Какъв е смисълът да имам две коли сега? — запита се Натан, отваряйки вратата на купето. Преди около година се бе замислил да продаде джипа, но така и не намери време за тази работа. Почти бе потеглил, когато си каза, че може би ще бъде по-разумно да вземе машината с двойно предаване, защото всички пътища сигурно ще бъдат хлъзгави.

Парфюмът на Малори ухаеше все още във вътрешността на колата. Докато палеше двигателя, той реши, че ще продаде спортната машина и ще задържи джипа.

Изкачи двата етажа на паркинга, отвори си бариерата с помощта на магнитна карта и навлезе в града, обгърнат от нощния мрак в очакване на развиделяването.